4
" Щом започна да разказвам и се поболявам. Разказвам ви, а вътре в мен – пихтия, всичко ми трепери. Отново виждам миналото, представям си го: как лежат убитите, устите им отворени, нещо са викали и не са до довикали, червата им изсипани. Дърва съм виждала по-малко, отколкото убити… А колко е страшно! Колко е страшно в ръкопашен бой, когато човек тръгва срещу човек с щик… Гол щик. Започваш да заекваш, няколко дни не можеш дума да кажеш правилно. Губиш говор. Нима ще го разбере този, който не е бил там? А как да го разкажеш? С какво лице? Хайде, отговори ми – с какво лице трябва да си припомням това?
Тамара Стапановна Умнягина,
гвардейски младши сержант, санитарна инструкторка "
― Svetlana Alexievich , Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2)
5
" По това време се организираше влакова колона като специален резерв за обслужване на фронта. Ние с мъжа ми и двамата се кандидатирахме. Мъжът ми стана старши машинист, а аз – машинист. Четири години пътувахме в закрит вагон заедно със сина. През цялата война той не видя дори една котка. Когато близо до Киев улови една, страшно бомбардираха нашия влак, пет самолета ни налетяха, а той я прегърнал: „Писенце, миличко, колко се радвам, че те видях. Аз никого не виждам, постой малко с мен. Дай да те целуна.“ Дете… На детето всичко трябва да му е детско… Той заспиваше с думите: „Мамичко, имаме си котка. Сега имаме истински дом.“ Това няма как да го съчиниш, няма да го измислиш… Ти да не го пропуснеш. Непременно запиши за котката…
Мария Александровна Арестова,
машинист "
― Svetlana Alexievich , Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2)
16
" Валеше ли, валеше… Тичаме в калта, хората се свличат в нея… Ранени, убити… Така не ти се иска да загинеш в това блато. В черно блато. Че как тъй младо момиче ще лежи там… А друг един път, беше вече в беларуските земи… В оршанските гори, там едни дребни храсти с черьомуха. И сини минзухари… Цяла полянка в синьо! Ето, сред такива цветя да загинеш! Тука да лежиш… Глупава бях още, седемнайсетгодишна…. Така си представях смъртта…
Любов Ивановна Осмоловска
редник, разузнавачка "
― Svetlana Alexievich , Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2)