" … Свърши войната, а ние нямаме нито баща, нито дом. Аз съм на единадесет, аз съм най-големият в семейството. Има още двама – братче и сестра, те са малки. На единадесет години сам поставях прозорци, препокривах покрива със слама. Строих плевня… […]
В селото имаше седемдесет къщи и само двама мъже се върнаха от фронта. Единият - на патерици. „Детенце! Детенцето ми!“ – викаше над мен мама. Аз където седна вечерта, там и заспивам.
Нима ние сме деца? На десет-единайсет години ние бяхме мъже и жени… "

― Svetlana Alexievich , Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2)