125
" There are two kinds of learning, from the inside and from the outside. The fist is regarded as the best, or even the only kind. And so people learn through distant journeys, watching, reading, universities and lectures — they learn from what is happening outside them. Man is a stupid creature who had to learn. So he tacks knowledge onto himself, he gathers it like a bee, gaining more and more of it, putting it to use and processing it. But the thing inside that is "stupid" and needs learning doesn't change.
Cornspike learned by absorbing things from the outside to the inside.
Knowledge that is only grown on the outside changes nothing inside a man, or merely changes him on the surface, as one garment is changed for another. But he who learns by taking things inside himself undergoes constant transformation, because he incorporates what he learns into his being.
So by taking the stinking, dirty peasants from Primeval and the district into herself, Cornspike became just like them, was drunk just like them, frightened by the war just like them, and aroused just like them. What's more, by taking them into herself in the bushes behind the inn, Cornspike also took in their wives, their children, and their stuffy, stinking wooden cottages around Maybug Hill. In a way she took the entire village into herself, every pain in the village, and every hope. "
― Olga Tokarczuk , Primeval and Other Times
129
" Какъв разкош, каква сладост на живота - да седиш в хладната къща, да пиеш чай, да си похапваш сладкиш и да четеш. Да предъвкваш дългите изречения, да вкусваш смисъла им, да откриваш неочаквано, в един миг, по-дълбок смисъл, да се изумяваш над него и да си позволяваш да застинеш с очи, влепени в правоъгълника на стъклото. Чаят изстива в изисканата чашка; над повърхността и се носи дантелена пара, която изчезва във въздуха, оставяйки едва доловим аромат. Въженцата на буквите върху бялата страница на книгата дават убежище на очите, на разума, на целия човек. Това прави света открит и безопасен. Трохите сладкиш се посипват по салфетката, зъбите лекичко звънят о порцелана. В устата се събира слюнка, защото мъдростта е апетитна като козуначения сладкиш, живителна като чая. "
― Olga Tokarczuk , House of Day, House of Night
132
" Jaka to rozkosz, jaka słodycz życia – siedzieć w chłodnym domu, pić herbatę, pogryzać ciasto i czytać. Przeżuwać długie zdania, smakować ich sens, odkrywać nagle w mgnieniu sens głębszy, zdumiewać się nim i pozwalać sobie zastygać z oczami wklejonymi w prostokąt szyby. Herbata stygnie w delikatnej filiżance; nad jej powierzchnią unosi się koronkowy dymek, który znika w powietrzu zostawiając ledwie uchwytny zapach. Sznureczki liter na białej stronie książki dają schronienie oczom, rozumowi, całemu człowiekowi. Okruszki ciasta wysypują się na serwetę, zęby dzwonią leciutko o porcelanę. W ustach zbiera się ślina, bo mądrość jest apetyczna jak drożdżowe ciasto, ożywiająca jak herbata. "
― Olga Tokarczuk , House of Day, House of Night
134
" - Сънувах – обади се Кклоска – че луната почука на прозореца ми и каза: „Нямаш майка, Клоске, а дъщеря ти няма баба, нали?” „Да” – отговорих. А тя: „В селото има самотна добра жена, която нараних, вече даже не знам защо. Няма нито деца, нито внуци. Иди при нея и й кажи да ми прости. Вече съм стара и имам слаб ум.” Така ми каза. И добави още: „Ще я намериш на Хълма. Там ме ругае, когато всеки месец се показвам на света в целия си образ.” Тогава я попитах „Защо искаш да ти прости? За какво ти е прошката на някой човек?” А тя отвърна: „Защото страданията на хората дълбаят тъмни бръчки на лицето ми. Един ден ще изгасна от болката на хората.” Така ми каза, затова дойдох тук.
Флорентинка погледна проницателно в очите Клоска.
- Истина ли е това?
- Истина е. Самата истина.
- Иска да й простя?
- Да.
- И ти да ми станеш дъщеря, а тя – внучка?
- Така ми каза.
Флорентинка вдигна лице към небето и нещо проблясна в бледите й очи. "
― Olga Tokarczuk , Primeval and Other Times
