181
" Времето на Бога" - "Правек и други времена"
Странно е, че извънвремевият Бог се появява във времето и неговите промени. Ако не се знае „къде” е Бог – а хората понякога задават такива въпроси – трябва да се види всичко това, което се променя и движи, което не се вмества във формата, което се вълнува и изчезва: на повърхността на море, в танците на слънчевата корона, в земетресение, в дрейфа на континентите, в топенето на снеговете и пътищата на ледниците, в реките, които текат към моретата, в пъпките на семената, във вятъра, който резбова горите, в развитието на плода в корема на майката, в бръчките под очите, в разлагането на тялото в гроба, в узряването на виното, в гъбите, които растат след дъжд.
Бог е във всеки процес. Бог пулсира в промените. Веднъж го има, друг път го има по-малко, а понякога съвсем го няма. Защото Бог се проявява дори в това, че го няма.
Хората – които самите са всъщност процес – се боят от това, което е непостоянно и винаги променливо, затова са измислили нещо, което не съществува – непроменливоста, и са сметнали, че това, което е вечно и непроменливо, е съвършено. Затова приписали на Бог непроменливост. И по този начин са загубили способността да го разбират.
Лятото на тридесет и девета година Бог беше във всичко наоколо, затова се случиха редки и необикновени неща.
В началото Бог сътвори всички възможни неща, но сам е Бог на невъзможните неща, на тези, които или въобще не се случват, или се случват много рядко.
Бог се проявяваше в боровинките с големина на сливи, които зрееха на слънце точно пред къщата на Клоска. Клоска откъсна най-узрялата. Изтри с кърпа тъмносинята й обвивка и в отражението й видя друг свят. Небето в него беше тъмно, почти черно, слънцето замъглено и далечно, горите изглеждаха като купища голи пръчки, забити в земята, а земята, пияна и клатушкаща се, страдаше от дупките. Хората хлъзваха от нея в черната бездна. Клоска изяде тази боровинка с лоша поличба и почувства върху езика си стипчивия й вкус. Разбра, че трябва да направи запаси за зимата, по-големи от когато и да е преди. "
― Olga Tokarczuk
182
" Być obcym to być wolnym. Mieć za sobą wielką przestrzeń, step, pustynię. [...] Mieć swoją historię, nie dla każdego, własną opowieść, napisaną śladami, jakie zostawia się po sobie.
Wszędzie czuć się gościem, domy zasiedlać tylko na jakiś czas, nie przejmować się sadem, raczej cieszyć się winem, niż przywiązywać do winnicy. Nie rozumieć języka, przez co widzieć lepiej gesty i miny, wyraz ludzkich oczu, emocje, które pojawiają się na twarzach niby cienie chmur. Uczyć się cudzej mowy od początku, w każdym miejscu po trochę, porównywać słowa i znajdować porządki podobieństw.
Trzeba tego stanu uważnie pilnować, bo daje ogromną moc. "
― Olga Tokarczuk , The Books of Jacob
186
" But once the work was done, we sat down in a warm patch of Sunlight outside his house where the peonies were slowly coming into bloom, and the whole world seemed covered in a fine layer of gold leaf. “What have you done in life?” Boros suddenly asked. This question was so unexpected that I instantly let myself be carried away by memories. They began to sail past my eyes, and typically for memories, everything in them seemed better, finer, and happier than in reality. It’s strange, but we didn’t say a word. For people of my age, the places that they truly loved and to which they once belonged are no longer there. The places of their childhood and youth have ceased to exist, the villages where they went on holiday, the parks with uncomfortable benches where their first loves blossomed, the cities, cafés and houses of their past. And if their outer form has been preserved, it’s all the more painful, like a shell with nothing inside it anymore. I have nowhere to return to. It’s like a state of imprisonment. The walls of the cell are the horizon of what I can see. Beyond them exists a world that’s alien to me and doesn’t belong to me. So for people like me the only thing possible is here and now, for every future is doubtful, everything yet to come is barely sketched and uncertain, like a mirage that can be destroyed by the slightest twitch of the air. That’s what was going through my mind as we sat there in silence. It was better than a conversation. I have no idea what either of the men was thinking about. Perhaps about the same thing. "
― Olga Tokarczuk , Drive Your Plow Over the Bones of the Dead
