41
" Беше седнал на леглото, раменете приведени, коремът като малък сак. Приближих се, взех сирашката му ръка, отпусната върху чаршафа, покрих с нея лицето си и се разплаках. След малко и той хълцаше, тихи самотни ридания. Помислих си, че беше много по-самотен от мен, че мъжете са по-самотни от жените, каквото и да се случва. Общият плач за една двойка е дребно, символично събитие... това е дъхът на другия, замиращ в твоето гърло. Страданието за света и за самия теб там вътре, парче месо, одушевен вюрстел, чувал без стойност. Коремът ти танцува заедно със сълзите. Изправи се, клети човече, изчезни оттук, в потайностите на къщата и се хвърли долу, но ако останеш, кажи нещо, дето ще ни утеши. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
42
" Прави крачка към мен, слага ръка ниско на корема ми. Задържа я... усещам топлината на тази ръка като приятелски огън, пронизващ ме отвътре. Потя се. Не се отдръпва, остава там с непристойния си жест, пръстите почит на слабините ми. Дишам и не го избутвам, може би внезапно ми се струва, че го искам, защото не него има нещо принадлежащо ми, едно поражение, самота, която вече не споделям с Диего. Дишам и дъхът ми пропълзява надолу по корема, под тази жарка и сигурна ръка, която натиска. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
48
" Животът е тук, между замръзналите развалини. И той никога не го е усещал така мощно. Животът е Халия, момиченцето, теглещо шейната с братчетата си, малки като зайци, и Изет, старецът, който всеки ден отива на Башчаршия пред своя затворен дюкян и се обляга на смачканата ролетна врата, животът е цветарката, продаваща илюзорни цветя. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
