29
" Слагам ръка върху тази на Диего, хваща я, както се хваща стара ръкавица. В изминалите вечери се опитвахме да правим любов, но само се прегръщахме, без да продължим нататък. Смяхме се, това се случва на свършени любовници. Едно време бях неговото момиче, сега ходи нагоре-надолу с фотоапарата си, прави любов с това, което му се случва в околния свят, като някой свещеник. После се връща у дома при своята вечност. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
30
" Гойко си запали цигара, не успя да дръпне дори веднъж. Сложи ръце на лицето си и започна да хълца, без да се стеснява. Гледах димящата между стиснатите пръсти цигара, която по някое време падна, угасна на пода. Ужасен плач, непохватен като на някой звяр. С ръцете, залепени на лицето, поддържаше развалините на онова трагично бъдеще, което го беше застигнало вече. Като си помисля, за мен този плач бе началото на войната. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
32
" Майка и дъщеря се срещнали по средата на пътя. Тичали да се търсят по това стълбище, едната се качвала, другата слизала.”
Ако били останали там, където се намирали , щели само да глътнат малко прах, да се поизплащат и толкова.
Близо били до напускане на обсадата. Вече склонили. Гойко горовил с приятел журналист от Белград, който щях да ги отведе със себе си.
Вместо това тръгнали в друга посока, излезли от шахматната дъска на живота, без да подозират. Вървели, притегляни от нишката, която ги свързвала. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
33
" Не е случайност, че е влязъл в онази стая. Знае, че е бил уловен. Като риба, като тона от консервената кутия.
Не е доволен, но няма значение. Видял е малката избледняла дъга, тази истина там долу. Господ се е показал в нея.
Момчето се колебае, вероятно и безсмисленият ужас има своето място в меката геометрия на света. Може би смисълът е това дете, което сега излиза от черната кутия. Той също се бои, че би могло да е с три глави, пет опашки и злобно сърце. Той също се бои, че от онова зло не може да покълне друго освен зло. Но е готов да рискува.
Може би детето ще бъде отплатата. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
35
" Един ден минавах покрай ливада, почервеняла от макове, и за пръв път не си помислих за кръв, останах в захлас от тази толкова крехка красота. Не помислих за оръжие, за брадва, за противоракетна ракета, стигаше ми само полъхът на вятъра. Онова поне беше там заради нас, очакваше ни зад завоя. Необятно пространство, изпъстрено с червени петна като сърца, паднали в тревата от небето. Бяхме в колата с жена ми. Спряхме и заплакахме. Първо аз, после и тя се присъедини към мен като поток. Този плач сякаш ни изпразни от болката, раните зараснаха от сълзите. И от онази вечер започнахме пак да дишаме дълбоко, с гърдите си. Чувствахме се свободни. Толкова години дъхът ми беше спрял в гърлото, не успяваше да проникне по-натам... Два месеца по-късно жена ми забременя. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
36
" Него го няма, вече си е взел довиждане с приятелите и е излязъл. Отива на гардероба, претрупан с мокри от снега винтяги и дебели палта, не успява да открие дрехата си и затова се връща, търси гардеробиерката, дребосъчката с къдрави коси , оставила облеклата без надзор, за да изпие чаша бира. Заради това се връща той вътре. Стои прав и чака тя да довърши бирата си”.
„Обръща се и попипва тила си с ръка, има рядка брадичка по изсеченото лице на мършаво дете. После щеше да ми каже, че главата му е пулсирала, очите са горели като два мангала заради всички снежни откоси, понесени през деня. Приближава се, прави крачка към нас. Пак после щеше да допълни – защото ме видял въпреки очите, въпреки умората. Бил привлечен несъзнателно, като бик от червеното. Гледам го и аз, очаквам го, докато се приближава. Никога не може да се каже... какво точно представлява. То е мембрана, може би затвор, още от самото начало. Един живот е пътувал отдалече срещу нашия, усетили сме идващия полъх, мириса му, докато е поспрял. Потта и усилията му са били вътре в нас. Чувствали сме се напрегнати.
Оставаме неподвижни като насекоми, за да чуем едновременното пулсиране на материята. Бузите ми са зачервени, гъст облак цигарен дим, прекалено много лакти, безброй гласове. Всичко изчезва. Само петното на този пуловер, крачещо към мене. Очите ми е миг прогарят контурите на онази плът. Струва ми се, че докосват душата му, това е всичко. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
40
" Не съм сигурна, че го познавам, но знам, че е той. Сложил е някое кило отгоре, с поовехтяла черна ленена риза, червеникава брада, косата не е така гъста. Походката не може да бъде объркана: разкрачени крака, спокойни дори когато бързат, ръцете се люшкат прекалено напред-назад, леко отделени от тялото. Прегръща ме без колебание, притиска ме до себе си, като че ли съм пакет с негови неща, после впива очи в лицето ми. Прави цялостен обход, устните, брадичката, челото. Застива на очите. Остава там, вмъква се вътре. Като морето, разляло се много напред, а сега съединяващо се със самото себе си. Дълбае обратно в изминалите години, за да прецеди дупката във времето през непристойната лакомия на този затрогващ и радостен поглед. "
― Margaret Mazzantini , Venuto al mondo
