3
" Je suis vide. Je n'ai que gestes, réflexes, habitudes. Je veux me remplir. C'est pourquoi je psychanalyse les gens...Je n'assimile pas. Je leur prends leurs pensées, leurs complexes, leurs hésitations et rien ne m'en reste. Je n'assimile pas; ou j'assimile trop bien..., c'est la même chose. Bien sure, je conserve des mots, des contenants, des étiquettes; je connais les termes sous lesquels on range les passions, les émotions, mais je ne les éprouve pas. "
― Boris Vian , Heartsnatcher
9
" – Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно.
- Не – каза Жакмор. – Те най-добре могат да преценят.
- Това е абсурдно – отсече Клемантин. – Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.
- Те имат средства за защита, каквито вие нямате – каза Жакмор.
- В края на краищата вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз.
Жакмор замълча за миг.
- Много естествено – каза накрая той. – Как бих могъл да ги обичам по този начин?
- Само една майка може да разбере това – рече Клемантин.
- Но птиците умират в клетка – каза Жакмор.
- Много добре си живеят – отвърна Клемантин – Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.
- Добре – каза Жакмор. – Виждам, че не може нищо да се направи.
Той стана.
- Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим.
- Когато свикнат – рече тя, - може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.
- Но аз не затварям другите – отвърна Жакмор.
- Моите деца и аз сме едно цяло – каза Клемантин. – Аз толкова ги обичам.
- Имате странно разбиране за света.
- Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.
- Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително.
Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли я. Сигурно майка му му е липсвала. "
― Boris Vian , Heartsnatcher
13
" Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си ги запазвам за после. Казах вече. Че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави ни какво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвета и да има влезе листенце в нова, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клин се стоварва върху главите им, стъклото се чупва, кръв, кръв…
Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата. "
― Boris Vian , Heartsnatcher
18
" Какво ме интересуват вашите ниви! Какво ме интересуват вашите деца и вашия добитък… Вие живеете дребен плътски живот. Вие не познавате лукса!… Този лукс ви го предлагам аз: предложих ви господа… Но господ не обича дъжда… господ не обича детелината. Господ не се интересува от вашите лехи и от мизерните ви приключения. Господ е възглавничка от златен брокат, диамант с обковка от слънчеви лъчи, скъпоценна резба, изваяна в любовта. Господ е Отьой и Паси, копринено расо, бродирани чорапи, огърлици и пръстени, той е ненужното, прекрасното, електрическите дарохранителници.. "
― Boris Vian , Heartsnatcher
19
" — Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.
Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.
— Чужденец ли сте? — рече той.
— Да — отговори Жакмор.
— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.
— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.
— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.
— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?
— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.
— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.
Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.
— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.
— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.
— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато
При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.
— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.
Той спря за миг.
— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?
Последва дълго мълчание.
— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.
— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.
— Как се казвате? — попита Жакмор.
— Ла Глоар[1] — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.
— Ще се видим отново… — рече Жакмор.
— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.
— Но защо вършите това? — попита Жакмор.
Човекът вдигна рамене.
— Преди мен имаше друг — каза той.
— Но как го заместихте — настоя Жакмор.
— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…
— Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.
— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.
Той седна в лодката и хвана греблата.
— Трябва да работя — каза той. — Довиждане.
— Довиждане. "
― Boris Vian , Heartsnatcher
