QUOTE : – Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно. <br />- Не – каза Жакмор. – Те най-добре могат да преценят.<br />- Това е абсурдно – отсече Клемантин. – Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.<br />- Те имат средства за защита, каквито вие нямате – каза Жакмор.<br />- В края на краищата вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз. <br />Жакмор замълча за миг.<br />- Много естествено – каза накрая той. – Как бих могъл да ги обичам по този начин?<br />- Само една майка може да разбере това – рече Клемантин.<br />- Но птиците умират в клетка – каза Жакмор. <br />- Много добре си живеят – отвърна Клемантин – Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.<br />- Добре – каза Жакмор. – Виждам, че не може нищо да се направи.<br />Той стана.<br />- Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим. <br />- Когато свикнат – рече тя, - може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.<br />- Но аз не затварям другите – отвърна Жакмор.<br />- Моите деца и аз сме едно цяло – каза Клемантин. – Аз толкова ги обичам.<br />- Имате странно разбиране за света.<br />- Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.<br />- Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително. <br /><br /> Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли я. Сигурно майка му му е липсвала.