QUOTE : — Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.<br />Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.<br />— Чужденец ли сте? — рече той.<br />— Да — отговори Жакмор.<br />— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.<br />— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.<br />— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.<br />— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?<br />— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.<br />— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.<br />Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.<br />— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.<br />— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.<br />— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато<br /> При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.<br />— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.<br />Той спря за миг.<br />— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?<br />Последва дълго мълчание.<br />— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.<br />— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.<br />— Как се казвате? — попита Жакмор.<br />— Ла Глоар[1] — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.<br />— Ще се видим отново… — рече Жакмор.<br />— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.<br />— Но защо вършите това? — попита Жакмор.<br />Човекът вдигна рамене.<br />— Преди мен имаше друг — каза той.<br />— Но как го заместихте — настоя Жакмор.<br />— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…<br /> — Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.<br />— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.<br />Той седна в лодката и хвана греблата.<br />— Трябва да работя — каза той.