183
" Maussade, elle regardait la pluie s'abatter sur la forêt landaise.
- Quel sale temps!
- Tu te trompes, ma chérie.
- Quoi? Viens mettre le nez dehors. Tu verras à quel point le ciel dégouline!
- Justement.
Il s'avança sur la terrasse, approcha du jardin à la limite des gouttes et, narines gonflées, oreilles dressées, nuque renversée pour mieux sentir le souffle humide sur sa figure, il murmura les yeux mi-clos en reniflant le ciel mercure:
- C'est un beau jour de pluie.
Il semblait sincère.
Ce jour-là, elle acquit deux certitudes définitives: il l'agaçait profondément et, si elle le pouvait, elle ne le quitterait jamais. "
― Éric-Emmanuel Schmitt , The Most Beautiful Book in the World: Eight Novellas
187
" Колко ли време продължи мълчанието след излизането му? Колко ли минути ни трябваха, за да осъзнаем, че сме спасени? Едни продължаваха да плачат, защото ужасът не ги пускаше, други стояха като неми и препарирани, някои пък въртяха очи, които питаха: „Ти вярваш ли на това, а, вярваш ли?”
...
Някои вълнения са толкова силни, че добри или лоши, направо ни прекършват. Облекчението на отеца толкова ни разтърси, че няколко минути по-късно дванайсет голи като червейчета еврейчета и един свещеник в расо се бутаха един в друг, мокреха се, и на ръба на нервната криза, едновременно се смееха и плачеха. "
― Éric-Emmanuel Schmitt , L'enfant de Noé
188
" Je voudrais te rejoindre dans l'idéal d'un art simple, accessible, qui charme d'abord, bouleverse ensuite. Comme toi, je crois que la science, le métier, l'érudition, la virtuosité technique doivent disparaître sous l'apparence d'un naturel aimable.Il nous faut plaire avant tout, mais plaire sans complaire, en fuyant les recettes éprouvées. en refusant de flatter les émotions convenues, en élevant, pas en abaissant. Plaire, c'est-à-dire intéresser, intriguer, soutenir l'attention, donner du plaisir, procurer des émotions, du rire aux larmes en passant par les frissons, emmener loin, ailleurs... "
― Éric-Emmanuel Schmitt
189
" Границите, докато съществуват, трябва да се спазват и да се пазят. Но човек има право да се пита защо те съществуват. И дали са добро решение на човешките проблеми? Дали да се издигат граници, е единственият начин хората да живеят заедно? Досега не е имало друг. Дори да е единственият начин, дали е добрият? Човешката история е историята на граници, които се местят. Какво е прогресът, ако не намаляване на границите? Преди няколко хиляди години границите се издигали на входа на всяко село, и били многобройни: след това се разширили, за да обхванат племената, етносите, народите, все по-малобройни и разтегливи, след това обхванали няколко групи в една нация. В по-близкото минало надхвърлили нациите, било чрез федерализъм в случая със САЩ, било чрез договори като този, който създаде Европа. Според добрата логика, това трябва да продължи… Границите ще изчезнат или ще обхванат по-обширни територии. И докъде? До континента. И ще останат само естествени граници, границите на морето и на земята? Да. Все пак хората имат нужда да казват „ние”, за да съществуват. Ние, американците, ние, африканците, ние, европейците. Не могат ли да опитат с „ние, хората”? Тогава ще се обърнат срещу животните. В такъв случай, за да включим и тях, могат да опитат и с „ние, живите същества”?
"Одисей from Багдат "
― Éric-Emmanuel Schmitt
197
" Съществуват съдби като свещени книги: единствено четенето им придава смисъл. Затворената книга остава няма и ще проговори чак когато бъде отворена, а езикът, който ще използва, ще бъде този на човека, който се навежда над нея, оцветен от неговите очаквания, желания, въжделения, натрапливи идеи, гняв и безпокойство. Фактите са като изреченията в една книга, нямат смисъл сами по себе си, а само смисъла, който им придаване. Катрин бе искрена, когато бе обичала Анри, и искрена, когато го бе мразила, всеки път тя бе преподреждала миналото според онова, което бе усещала в настоящето. На прага на смъртта, в нея отново бе надделяла любовта; тъй че тайната златна нишка, която пришиваше едно към друго събитията на живота им и превърнала се в нишка на писането, бе нишката на любовта. "
― Éric-Emmanuel Schmitt , Concert în memoria unui înger
