22
" Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
Каквото и да те чака! "
― Blaga Dimitrova , Пътуване към себе си
24
" Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит — всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.
Най-хубавият ден в живота ми! Не такъв си го бях представяла. Ако не друго, поне разбрах сладостта да вървиш изправен на два крака, да не лазиш, да не огъваш гръбнак, да не душиш и слухтиш, да не дебнеш. Истинско удоволствие е да носиш челото си високо и открито. Да не навеждаш поглед пред хората. Вкусен ти е сухият хляб да го дъвчеш с човешки зъби. Просторът е безкраен дори през прозорче на затвор да го видиш с човешки поглед. Достатъчни са две педи земя, за да стоиш изправен и да гледаш в очите деня. Но как е трудно това! По-лесно е, ако се опираш на по-голям терен: да лазиш като влечуго, да газиш другите с четири лапи на хищник. Дори да бръмчиш и хвърчиш като досадна муха се иска повече пространство. Колко малко е потребно, за да бъдеш човек — само две стъпа̀ла земя. Затова е така неустойчиво. Всеки миг те заплашва спъване и падане. И все пак ти стоиш изправен на два крака и гледаш нависоко. Това ти стига. "
― Blaga Dimitrova , Пътуване към себе си
29
" И тъй в тебе, любов моя, измервам аз времето. То е трепетът в мене, очакването, дългите часове на липсата на любимия, копнежът за вечност на чувството. Времето е някакво траене, продължение. Но къде се намира това протяжение, не постигам, освен ако не е в трепета на моите фибри, когато съм обхваната от любов, когато чакам срещата и сама съм превърната в скокливи секунди. Любовта ме превръща в живо време. "
― Blaga Dimitrova , Пътуване към себе си
30
" Случаят е най-големият поет и шегобиец на света. Никога не се повтаря, не се изхабява. Въображението му е свежо и неизчерпаемо. Цял живот да се мъчиш да измисляш комбинации, пак не би могъл да достигнеш неподражаемите съвпадения на случая. Драматурзите и романистите се боят от случайността като от Гърмяща змия, за да не бъдат обвинени в неправдоподобност. А животът съвсем не се бои от струпване на най-невероятни случайности и никой никога не го обвинява в неправдоподобност.
Но ние, хората, не сме дорасли да оценим гения на случая. Неговите бляскави изненади ни заварват неподготвени, неподатливи, консервативни. Ние сме си предначертали една елементарна линия на развой на събитията. И всяко нарушение на собствения ни шаблон ни дразни, обърква и плаши. Дори ние със своята ограниченост се мъчим да редактираме случая, да го направим клише! Изпущаме непредвидени срещи заради някое скучно, предварително назначено събрание. Отстраняваме от пътя си ненадейни запознанства, незапланувани радости, необмислени разговори, несравними преживявания заради точното разписание на сивия си ден. Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си. Фантастът случай винаги е готов да обогати живота ни с някоя нова багра. Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации. "
― Blaga Dimitrova , Пътуване към себе си
31
" Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.
Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.
Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.
Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.
Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
35
" Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
38
" Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
39
" За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство. А най-силен страх изпитвах от самата любов, от нейното осъществяване. Ако не бе тоя страх, аз бих отишла сама при Влад и бих се чувствала горда, че нямам момичешки комплекси на пасивност и изчакване. Обаче аз се боях, че тъкмо осъществяването на любовта ще унищожи самата любов. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
40
" Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
