7
" - Слушай, от известно време ми се върти една идея. Чудесна идея. Не съм ти казвал, нито на Илан… ало? Останал ли е някой в тази галактика? Ало, човечество? Илан?
Илан ужасен подскочил от мястото си.
- Изгориха цялото укрепление – прошепнал паникьосан Аврам. – Заедно с хората, оборудването, кухнята, раниците ни – всичко, което им се изпречи пред погледа. Всичко гореше. Ръцете и лицето ми са изгорени от горещия въздух, целият съм в сажди. И бележниците ми изгориха. Цяла година работа. Тази идея… цяла година, всичко замина. Мамка му. Всяка свободна минута в базата, през отпуските виждаше на какъв хал бях – цяла година. Седем тефтера. Дебели, по двеста и двайсет страници всеки, всичките идеи…
Гласът му се прекършил и започнал да плаче. Говорел и плачел. Трудно можело да се проследи какво казва. Илан станал и прав слушал хлипането на Аврам. "
― David Grossman , To the End of the Land
10
" - Знаеш как е, когато си дете и някой възрастен си играе с теб – все се страхуваш, че ще дойде моментът, когато ще му писне. Все се чудиш кога ще си погледне часовника, кога ще има да прави нещо по-важно от това да е с теб.
- Да – казал Илан. – Да.
- Но мама – на нея никога не ѝ писваше, преди да ми писне на мен, за каквото и да е; знаех, че независимо от всичко, тя няма да прекрати играта преди мен. – Той се носел в мъгла. Гласът му бил първичен, писклив, като на дете. Илан се почувствал, сякаш го виждал гол, но не можел да се спре. – Това ти дава сила за цял живот, нали? Може да направи човек щастлив, нали? "
― David Grossman , To the End of the Land
11
" - Веднъж – май беше в единайсети клас – му писах, че макар да не сме гаджета, двойка, както искаше той, все пак усещам, че винаги ще бъдем заедно. Независимо как, но така ще бъде. А той ми изпрати телеграма – нали знаеш, неговите телеграми…- Илан се разсмя в тила ѝ. – В нея пишеше, че откакто получил писмото ми, се разхождал с роза на ревера; а когато го питали какъв е поводът, отговарял: „Вчера се ожених“.
- Помня – червената роза. "
― David Grossman , To the End of the Land