2
" The road was overgrown with dry, dust-decrepit grass. Whenever Zakhar Pavlovich sat to smoke, he saw pleasant forests on the ground, where the grass was trees. It was a complete little living world, with its own roads, its own warmth, and complete supplies for the everyday needs of the petty, preoccupied creatures. Zakhar Pavlovich kept the ants in his head for about three miles of his way after watching them, and finally thought, If only we were given ant or mosquito reason, then life could be smoothed over right away, without problems. Those minor things are great masters of the harmonious life. A man's a long way from that nimble fellow, the ant. "
― Andrei Platonov , Chevengur
4
" Болтовете, крановете и старите манометри, които стояха винаги на масата му, не можеха да разсеят тъгата му – той ги гледаше и не се чувстваше в тяхната компания. Нещо го въртеше като свредел отвътре, сякаш сърцето му скърцаше на някакъв обратен, необичаен ход. Захар Павлович все не можеше да забрави малкото мършаво тяло на Прошка, който се влечеше по линията към далечината, затрупана от грамадната, сякаш рухнала природа. Захар Павлович мислеше без ясни представи и сложни думи, само с топлината на впечатлителните си сетива и това му стигаше, за да страда. Той виждаше мъката на Прошка, който сам не знаеше, че страда, виждаше железопътната линия, която работеше отделно от Прошка и от неговия объркан живот, и никак не можеше да разбере какво става, само скърбеше и скръбта му беше без име. "
― Andrei Platonov , Chevengur
5
" Колкото повече живееше, Захар Павлович с учудване виждаше, че не се променя и не поумнява, остава си все същият, какъвто си беше на десет или петнайсет години. Само някои негови по-раншни предчувствия сега бяха станали обикновени мисли, но от това нищо не се беше променило, не бе станало по-хубаво. Преди той си представяше своя бъдещ живот като дълбоко синьо пространство, такова едно далечно, почти несъществуващо, И Захар Павлович отнапред знаеше, че колкото повече живее, толкова това пространство на неизживения живот ще се смалява, а мъртвият отъпкан път зад него ще де удължава. Но се беше излъгал – животът растеше и се натрупваше, а бъдещето пред него също растеше и се разпростираше – по-дълбоко и по-тайнствено, отколкото на младини, сякаш Загар Павлович отстъпваше назад от края на своя живот или пък увеличаваше надеждите си и вярата си в него. "
― Andrei Platonov , Chevengur
13
" — Значи вече си се справил с комунизма?
— Охо, какво приказваш? — възкликна оскърбен чевенгурецът.
— Значи само шапките и яздитните коне не ви стигат, а всичко друго е в изобилие.
Чепурни не можа да скрие своята яростна любов към Чевенгур. Той си свали шапката и я хвърли в калта, после извади бележката на Дванов за получаване на коня и я унищожи на четири части.
— Не, другарю, Чевенгур не събира имущество, а го унищожава. Там живее общ, и то отличен човек и — вземи си бележка — без никакъв скрин в стаята, напълно обаятелно един за друг. А това за коня аз само така го казах: бях в града и в градския съвет получих предразсъдък, а в хана — чужди въшки, какво да прави човек, кажи де!
— Тогава покажи ми Чевенгур — каза Копьонкин. — Има ли там паметник на другарката Роза Люксембург? Май не сте се сетили, мазнико?
— Как така, има, разбира се, в един селски населен пункт има паметник от самороден камък. Там в цял ръст другарят Карл Либкнехт държи реч на масите… Тях ги измислихме извън реда, ако умре още някой, и него няма да го пропуснем!
— А какво мислиш — попита Копьонкин, — бил ли е другарят Либкнехт за Роза това, което е мъжът за жената, или на мене само така ми се струва?
— Само така ти се струва — успокои го чевенгурецът. — Че те са съзнателни хора! Нямат време — когато мислят, не се любят. Това да не съм ти аз или ти, кажи де! "
― Andrei Platonov , Chevengur
18
" There was an old woman, Ignatevna, who cured children of hunger... She gave them a potion of mushrooms cut with sweetgrass and the children died peacefully away, dry foam flecked on their lips. The mother would kiss the child on its aged, wrinkled forehead and whisper, "He's through suffering, praise God!"
Ignatevna stood there and said, "He passed on, the quiet little thing... He's better off than the living, lying there like that ... now he's listening to the silver winds in heaven..."
The mother admired her child, believing his sad lot tobe cured.
"Here, take my old skirt for yourself, Ignatevna. I've got nothing else to give. And thank you...."
Ignatevna spread the skirt out to the light and said, "Cry a bit, Mitrevna, you really should.... This skirt though ... it's worn clear through. Throw in a scarf at least, or maybe give me your iron. "
― Andrei Platonov , Chevengur
