22
" Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
25
" Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
26
" Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.
Това е моята лавина.
Със собствените свои стъпки ще я подсека.
Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.
Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.
Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша - единствената моя дума, заради която съм дошел в света.
Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.
И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина. "
― Блага Димитрова , Лавина
27
" За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство. А най-силен страх изпитвах от самата любов, от нейното осъществяване. Ако не бе тоя страх, аз бих отишла сама при Влад и бих се чувствала горда, че нямам момичешки комплекси на пасивност и изчакване. Обаче аз се боях, че тъкмо осъществяването на любовта ще унищожи самата любов. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
28
" А погледът на женения мъж е съвсем друг. Жаден-изжаднял. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което ти имаш, и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист към щастливеца, който ще те притежава. Погледът на обвързания мъж е развързан от съображения. Още при първата среща се изпречва раздялата, невъзможността. Това го прави по-проницателен, по-интензивен. Той е изгубил безкрайните възможности на света. В тоя миг ти си единствена от безброя, достъпна само за окото. Ти за него ставаш чудото. Няма пресметливост в тоя поглед. няма претегляне на везни, няма страх от съдбовна грешка, няма примес на чужди погледи. Само жененият мъж те поглежда със собствени очи. И тия очи не се стремят да те променят по свой калъп, да те пречупят, не те отлагат за утрешния си ден, а те поглъщат такава, каквато си, и се радват на краткия зрителен момент. Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищениe ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг... "
― Блага Димитрова
29
" Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени. "
― Блага Димитрова , Пътуване към себе си
