2
" Виж, никое животно в природата не извършва насилие над другите. Може да използва хитри начини да примами жертвата си, но не я измъчва, за да иска от нея нещо неестествено. Напротив, хищниците са съвършени в изкуството да прекършват живота на жертвата си мигновено, без да влагат в това претенции за надмощие, просто се хранят. Само човекът се оказва в състояние да измисли начини за въздействие върху себеподобните си така, че да ги промени, да ги моделира. И защо, попита се Германов. Защото по този начин демонстрира своята власт, даже величие ... "
― Весела Ляхова , Бежанци
3
" Йерархия има и при животните, но там тя не обслужва едно животно, а целия вид, защото осигурява неговото запазване и продължаване. При човека властта над другите е самоцелна и само човешкият вид бива применян от властта. Тези, които я упражняват, се отдалечават от естеството, тези, които я търпят безропотно - също. Човеци, верни на природата си, остават само онези, които са критични към властта. Дори не към властниците, обобщаваше Германов, а към властта, към онази субстанция от реални институции и въображаеми представи, които собствено дават съдържанието на властта. Мислещите, критикуващите винаги са заплаха за нея. "
― Весела Ляхова , Бежанци
9
" Неда погледна Зоица и прихна да се смее. Зоица също се засмя. Но какъв чудат смях – ситен, нервен, неустановен, повече приличен на плач. Данчето се изненада: какво им става. Двете жени се тресяха с целите си тела, поглеждаха се за миг и отново избухваха в кикот. Смехът, по-силен от тях, извади сълзи от очите им, хванал ги беше като треска и ги хвърляше в конвулсии, не можеха да спрат. Сълзите се стичаха по страните им, те ги бършеха усърдно и странните хлипащи звуци избухваха отново и отново. Зоица се опита да каже нещо, но не излезе дума, а хрипливо хълцане. Тогава те разбраха, че не се смеят, а плачат с истински разтърсващ плач за целия им съсипан живот и за всичко, което не можеха да обяснят… Най-сетне стихнаха, замълчаха и през цялата вечеря не продумаха, защото щеше да е скръбно и болно. "
― Весела Ляхова , Бежанци
10
" Раните бяха пресни, боляха, но те ще заздравеят с времето и тогава ще лъсне истината, че нищо не е решено, но че и нищо не е както преди. Всяка къща има своя рана, причината за която ще търси в отсрещната страна. Отсрещната страна пък на свой ред ще обяснява страданието си с първите. Ето как всеки, дори онзи, който се е крил, за да не си оцапа ръцете, ще бъде въвлечен в едно безкрайно разделение, в което - още по-тежко - собствената воля няма значение, защото човекът вече е поделен от борещите се за властта. Ала тове не е най-страшното. Най-страшното е в тях самите, в промъкващото се в душите им недоверие и подозрение. Една неочаквана омраза - хем много повече от простото различие или обичайна завист - се пръкна между българи и гърци. Кой я знае кога зачената, сега тя хвърли синор сред общото село, заякнала като щир, напоен от дъжд. Тя се храни от най-истинската същност на хората, от най-добрите им мисли и чувства, а ражда отровни плодове, които вместо да наситят човешката жажда за справедливост, я тровят по-страшно и от змийски яд. Тая омраза е робска омраза, беше сигурен Коста Солаков. Защото в едно свободно общество човешкият порив би бил как да нахраниш бедния и да помогнеш на по-слабия. В робското общество робите се мразят и избиват, за да заслужат благоволението на господаря си. Още по-страшно е, когато това се случва между народи. "
― Весела Ляхова
