QUOTE : Неда погледна Зоица и прихна да се смее. Зоица също се засмя. Но какъв чудат смях – ситен, нервен, неустановен, повече приличен на плач. Данчето се изненада: какво им става. Двете жени се тресяха с целите си тела, поглеждаха се за миг и отново избухваха в кикот. Смехът, по-силен от тях, извади сълзи от очите им, хванал ги беше като треска и ги хвърляше в конвулсии, не можеха да спрат. Сълзите се стичаха по страните им, те ги бършеха усърдно и странните хлипащи звуци избухваха отново и отново. Зоица се опита да каже нещо, но не излезе дума, а хрипливо хълцане. Тогава те разбраха, че не се смеят, а плачат с истински разтърсващ плач за целия им съсипан живот и за всичко, което не можеха да обяснят… Най-сетне стихнаха, замълчаха и през цялата вечеря не продумаха, защото щеше да е скръбно и болно.