2
" Все по-вече се убеждаваме, че разумът, чувствителността, склонността към четене на книги, добротата... не струват нищо и нямат никакъв смисъл; сякаш градът ни е завладян от някакво гуляйджийско варварско племе, много по-силно и жизнеспособно от нас, които сме размекнали волята си с преголеми дози филми, картини и букви – декаденти още от млади, паднахме под тяхното робство, от което няма избавление. За кой ли път обсъждаме идването на нашето бебе на този свят: трябва ли да му позволим, да дойде тук, на тази планета, в тази страна, в този град, в който не притежаваме нищо, дори и най-бедното стайче, за което да кажем, че е наше! "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
3
" Още от малък обичах книгите и дружах с тях. Колко пъти покойната ми майка (Бог да я прости!) издърпваше от ръцете ми някой роман, та дори отвърташе и крушката, само и само да престана да чета! По-възрастните жени по онова време вярваха, че от четене се развалят очите, без да мислят колко се разваля целият човек, когато изобщо не чете! За какво са му тогава здрави очи?
И така, винаги със себе си на работа мъкнех по някое книжле. Видели, че се възползвам от всеки свободен момент да прочета нещо, колегите ми от канцеларията често се обръщаха към мене за съвет пред някой празник или нечий рожден ден кои книги да купят и къде ще ги намерят по-евтини. Знаех всички места из града, където на половин цена могат да се намерят още нови издания. Тъй като всички чудаци, които обикалят антикварните книжарници, се сближават след време, докато прехвърлят купища книги с надеждата, че случайно ще се натъкнат на нещо уникално, не ми беше трудно да си спечеля известен авторитет в този горе-долу затворен кръг и да се запозная с много хора, които живеят от книгата. Толкова се специализирах в тази работа, че успявах да изровя редки нещица, печатани още преди войната, които след това изобщо не са препечатвани, да предугадя изтеглянето на някои издания, а няколко пъти дори и да купя по два-три екземпляра от книга, която час по-късно биваше забранена и конфискувана от книжарницата. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
4
" Забелязал съм например, че никъде чиновниците не се плашат така, както у нас, от образовани хора! Щом се появи някой с диплома за висше образование, всички онези, които нямат нищо завършено или пък уж са завършили някакви съмнителни учебни заведения, чиито имена само измънкват, а никога не изговарят високо и ясно, виждат в него истинска опасност за положението си – почти лична обида! Дори и в просветата, където, ако не другаде, то поне там, би трябвало да се цени знанието, един безработен гимназиален учител, който копнее за каквото и да е място, трудно го приемат за начален или прогимназиален учител или възпитател, заради ПО-ВИСОКА КВАЛИФИКАЦИЯ! Чиновниците са измислили и чудесен израз за такива случаи: "НАДРАСЪЛ е нашето работно място!" – обикновено с това се отпраща онзи, който им пречи. На всеки директор ще му е неприятно да има секретар с по-високо от неговото образование; затова ще търси някого, над когото ще изпитва превъзходство.
Също така дипломираният инженер в никакъв случай няма да получи работа като обикновен техник, който се назначава с конкурс – в тази негова готовност да приеме по-ниска длъжност от онази, която заслужава, всички виждат замислена хитрост първо да се вмъкне в предприятието, а след това да настоява за някое място, което вече е заето от някой служител. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
5
" Забележете и сами как и най-свободолюбивите духове бързо свикват да заповядват на шофьора или портиера, естествено, когато го получат! Как спокойно си ги оставят по цял ден да кибичат в колата, докато те спят след обеда или се разтакават на вечеря с делови приятели! Нима са малко онези най-изискани интелектуалци, които се обръщат към селяните, пощаджиите, боклукчиите, шофьорите на таксита и носачите на ТИ, забравили за доброто възпитание, което използват само пред равни? Мнозинството хора приемат чуждите услуги като нещо съвсем естествено. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
6
" Изглежда книгите за него бяха много повече от обикновена стока. На безкнижното чиновническо множество като че ли подаряваше някакво тайно оръжие, с което един ден да се опълчи срещу насилието на канцеларщината. "Ако четат, може би няма да повторят грешките на своите предшественици! – повери ми той веднъж, докато пиехме кафе. – Ще станат по-добри. Но те, за съжаление, четат толкова малко..." Сякаш, внасяйки книгите на славни бунтари в тези административни бастиони, в които често не прониква нито дневна светлина, нито будна мисъл, лека-полека оправяше света. По това приличаше на онези скромни монаси-францисканци, странстващи по италианските градове, които като просяци събирали в касички подаяния за строителство на някой храм, който няма да видят приживе. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
7
" - Признавам – каза, – беше ме страх от свободата, но същевременно ми се предоставяше чудесна възможност да прекарам остатъка от живота си в компанията на книгите; наистина, без сигурност, но и без работно време. Но да ти кажа, и тази сигурност, която ни предлага постоянното работно място, не е така сигурна, както изглежда на пръв поглед! Има ли изобщо някаква сигурност в нашите неизвестни дни?
Сега изкарвал толкова, колкото успеел да продаде. Нямал друг шеф, освен Стендал, нито пък друг закон, освен събраните съчинения на Антон Павлович Чехов. Вече две десетилетия обикалял като пътуваща книжарница учрежде нията на Белград и провинцията и продавал подвързана мъдрост. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
8
" Слизам по стълбите на заспалия дом и
отивам да се боря за единия хляб. Струва ми се, че нямам вече никакви изгледи да доживея някога да се измъкна на свобода, която все пак трябва да съществува някъде. Вече здраво съм притиснат от монотонния ритъм на дните, които не се различават един от друг. Дни близнаци! За кой ли път си мисля да свия по първата пряка и да отида накъдето ми видят очите. Никой не ме спира. Но защо концлагеристите така благовъзпитано и смирено са се явявали пред порталите на бъдещите си мъчилища? Ако изведнъж са се разбягали на всички страни, някои са щели да се докопат до свободата. И защо не се отскубват конете, водени към кланицата?
Защо не се изправят на задните си крака, за да препуснат към някое поле с висока трева, където ще се загубят следите им? Защо се съгласявам на покорност? Да върша работа, която не ме засяга? Да се преструвам, че вярвам в ползата от нея?
Все пак, не съм победен, докато не призная поражението си. А аз още не го признавам. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
10
" Децата не прощават на бащите си, когато заемат незначителен пост, а аз не съм дори дипломатически куриер! Дали длъжността референт би била по-значителна? Тогава шеф ще ми бъде някой Съветник. Или да съм Съветник? Ще отговарям пред Помощника. Като Помощник ще съм подчинен на Отрасловия Директор, а той на Генералния, докато последният ще отговаря пред Помощника на някой Министър, а Министърът – пред народа, значи пред мен, тъй като аз съм само обикновен народ. Значи, в края на краищата, все пак съм важен! Каква фарисейщина! "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
11
" Да речем, че съм обикновен човек, въпреки че това не е съвсем точно: няма обикновени хора. Но историята не ми е отредила някаква особена роля, нито пък, успокоявам се, е имало условия за такова нещо. Никога не съм драпал за ня- какво изключително място в живота. Това може би е после- дица от вродената ми срамежливост и стеснителност, а мо-
же би и работа на домашното ми възпитание (израсъл съм в скромно чиновническо семейство) , при това никога не съм командвал други, нито пък това ме е привличало. Но затова пък други са ме командвали! По време на двайсетгодишната си служба смених над сто шефове, секретари, началници, помощници и директори. Те бяха какви ли не. Търпеливо чаках да се уморят малките тирани от властването и да из- чезнат от моя живот. Само каква наивност! Понякога и до- чаквах това (умираха или биваха свалени от длъжност), но, уви, наследяваха ги тозчас някакви млади, подобни на тях, бодри и отпочинали – жадни за власт и могъщество. Колко- то и да е незначително – господството няма край! Сякаш ми биваше по-добре с онези, предишните. Първо, биваха зна- чително по-възрастни от мене, освен това, много от тях с времето бяха затлъстели, натежали, уморили се от властва- не, станали някак си тромави и дори добродушни, защото се бяха уверили, че не желая да им отнемам поста. Трябваше, значи, да чакам и техните наследници да се наядат, да под- редят апартаменти и къщи, да изженят децата и най-накрая да мирясат... Но аз имам само един живот! А той далеч не е толкова дълъг, че да изтрае, докато се изредят всички онези, които са жадни за власт. Би било наивно да се вярва, че вла- стта – тази прастара подправка на историята – ще изчезне в някоя канцелария само затова, че са измислени електричес- ките пишещи машини, та кореспонденцията на шефовете вече не се преписва с подострено гъше перо от Гоголевия колежки секретар от четиринайсети чиновнически клас, а това вече извършва електронна машина IBM. "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
12
" Естествено, и вкусът на властта се е пренесъл днес в някакъв друг плод, получен след кръстосване на научна ос- нова: трудно е да се познае, както отровната ябълка в ръцете на дъртата вещица, наета от Снежанкината мащеха, за да се отърве от красивата си завареничка.
Разбрал това, опитах се да се свра в някаква своеобраз- на черупка, в малките си следобедни удоволствия (от три до седем) , приел доброволната мимикрия на така наречения "малък човек", макар че, дори и случайно, никога не съм се чувствал малък! Наивно вярвах, че въпреки всичко е въз- можно да се запази някакъв таен личен живот, до който другите няма да имат достъп. Добре. Ще отработя половината от деня от седем до три, ще изпълня послушно всичко, което се изисква от мене, но там, където отивам след това – там най-после ще бъде така, както на мене ми се иска. Вятър и мъгла! "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
13
" В началото, докато човек е още млад, има чувството, че работата в канцеларията, в която случайно се е озовал, е временна. Колко време има пред него! Ако някой му каже тогава, че всички години до пенсия ще прекара в плесеняса- лата стая, на седмото бюро вляво от вратата, с още деветима нещастника, или няма да повярва, или тозчас ще се обеси. А ето че мнозинството от хората по градовете така дочаква старостта си. Какво ги задържа ли? Надеждата, че някой ден все пак ще се измъкнат. А и тогава, когато човек, престане да таи каквато и да е надежда относно себе си, остава му надеждата, че все пак децата му ще се измъкнат. А това все
още е нещо! Но идва миг, в който човек неочаквано се запи- тва: с какво изобщо се е провинил, че да бъде осъден на толкова дълга каторга? Какво е прегрешил, пред кого е тол- кова виновен, че през всички тези години да страда заради неизвестен грях?
От друга страна, остава му все по-малко време за онова малко тайно убежище. И когато се добере до него, някаква горчивина започва да трови тази трудно извоювана, скриш- на свобода – тайното скривалище не му предлага повече ни- какво удоволствие.
Децата, заради които уж се е жертвал, вече са порасна- ли и си имат своите грижи. Едно по едно заминават от къ- щи, в живота, без да забележат нашите жертви. Чувстваме, че напразно сме се бъхтили. Можели сме да бъдем това или онова, можели сме всичко, а сме се съгласили на порядъч- ност, послушание – на доброволна посредственост! "
― Momo Kapor , Od sedam do tri
