9
" Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна.Той бе се лъгал.Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит,бистър поглед. "
― Димитър Талев , Железният светилник
10
" По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър дух. Младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли. Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея. "
― Димитър Талев , Железният светилник
12
" Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повиката по-главните майстори-строители, ровикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:
- Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок.
Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:
- Десет аршина, чорбаджилар, не повече.
Наложи се да се копае отново - църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:
- Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя.
И пак Лазар Глаушев изрече тия думи. "
― Димитър Талев , Железният светилник
