2
" I was finally beginning to perceive that no matter how many dead people I might see, or people at the instant of their death, I would never manage to grasp death, that very moment, precisely in itself. It was one thing or the other: either you are dead, and then in any case there's nothing else to understand, or else you are not yet dead, and in that case, even with the rifle at the back of your head or the rope around your neck, death remains incomprehensible, a pure abstraction, this absurd idea that I, the only living person in the world, could disappear. Dying, we may already be dead, but we never die, that moment never comes, or rather it never stops coming, there it is, it's coming, and then it's still coming, and then it's already over, without ever having come. "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
10
" Лесно решение би било да обвиня нашата пропаганда, каквато например тук се налага на войската от обершарфюфер Кнител, който ръководи Kulturabteilung: Häftling е непълноценен човек, дори не е човешко същество, следователно е съвсем законно да бъде бит. Но не е съвсем така: в крайна сметка животните също не са хора, но никой от нашите надзиратели не би се отнасял към някое животно както към Häftlinge. Пропагандата определено играе определена роля, но по по-сложен начин. Стигнах до извода, че надзирателят от SS не се превръща в насилник или садист, защото мисли, че затворникът не е човешко същество; тъкмо обратното, яростта му се увеличава и става садистична, когато си даде сметка, че затворникът не само не е непълноценен човек, както са му казали, а всъщност е човек като него и именно тази устойчивост, разбирате ли, надзирателят намира за непоносима, това безмълвно постоянство на другия, и тогава надзирателят го бие, опитвайки се да заличи общата им човешка същност. Разбира се, не се получава: колкото повече надзирателят удря, толкова повече е принуден да приеме, че затворникът отказва да се признае за непълноценен човек. Накрая като единствено разрешение му остава да го убие, което представлява окончателен провал. "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
11
" Именно, руснаците. Това е единственият народ днес, който ни е равностоен. И затова войната ни с тях е толкова ужасна, толкова безмилостна. Ще оцелее само един от двата народа. Останалите не влизат в сметката. Можете ли да си представите янките, с тяхното консервирано говеждо и дъвки, да понесат и една десета от руските загуби? Една стотна? Ще офейкат и ще се приберат у дома, а Европа, да си гледа работата. Необходимо е да докажем на западните страни, че една болшевишка победа не е в техен интерес, че Сталин ще заграби като плячка половината Европа, ако не и цялата. Ако англосаксонците ни помагаха да се справим с руснаците, бихме могли да им оставим трохите, или пък, когато възстановим силите си, спокойно да ги смачкаме на свой ред. Само вижте какво постигна за по-малко от две години нашият Parteigenosse Шпеер! И това е едва началото. Представете си, че ръцете ни бяха развързани, че разполагахме с всички ресурси на Изтока. Тогава светът можеше да бъде преобразен в нужната посока. "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
13
" Мисълта ми вече се приплъзваше: вместо крехкия му тил се очертаваха много по-мощните вратове на мъже, които бях познавал или просто мярвал, оглеждах ги през погледа на жена, внезапно разбирайки с ужасяваща яснота, че мъжете нищо не контролират, нищо не владеят, че всички те са деца и дори играчки, създадени за удоволствие на жените, едно толкова по-ненаситно и върховно удоволствие, колкото повече мъжете си мислят, че контролират нещата, че владеят жените, докато в действителност жените ги поглъщат, унищожават властта им и размиват контрола им, за да вземат в крайна сметка от тях много повече, отколкото те са искали да дадат. Мъжете съвсем искрено вярват, че жените са уязвими и тази уязвимост трябва или да се използва, или да се закриля, докато жените се надсмиват снизходително и с любов или с презрение над детинската и безкрайна уязвимост на мъжете, над тяхната наранимост, тази толкова близка до загубата на траен контрол крехкост, над постоянно надвисналия провал, над въплътената в силната плът пустота. Несъмнено, именно поради това жените убиват толкова рядко. Те страдат много повече, но винаги ще имат последната дума. Пиех си чая. Ханика бе оправил леглото ми с всички одеяла, които бе успял да открие; взех две и ги оставих на дивана в предната стая, където спеше. Затворих вратата и набързо мастурбирах, после заспах на мига, с оплескани със сперма ръце и корем. "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
15
" I got back into my car and followed the trucks; at the end of the road, the Polizei unloaded the women and children, who rejoined the men arriving on foot. A number of Jews, as they walked, were singing religious songs; few tried to run away; the ones who did were soon stopped by the cordon or shot down. From the top, you could hear the gun bursts clearly, and the women especially were starting to panic. But there was nothing they could do. The condemned were divided into little groups and a noncom sitting at a table counted them; then our Askaris took them and led them over the brink of the ravine. After each volley, another group left, it went very quickly. I walked around the ravine by the west to join the other officers, who had taken up positions above the north slope. From there, the ravine stretched out in front of me: it must have been some fifty meters wide and maybe thirty meters deep, and went on for several kilometers; the little stream at the bottom ran into the Syrets, which gave its name to the neighborhood. Boards had been placed over this stream so the Jews and their shooters could cross easily; beyond, scattered pretty much everywhere on the bare sides of the ravine, the little white clusters were multiplying. The Ukrainian “packers” dragged their charges to these piles and forced them to lie down over them or next to them; the men from the firing squad then advanced and passed along the rows of people lying down almost naked, shooting each one with a submachine bullet in the neck; there were three firing squads in all. Between the executions some officers inspected the bodies and finished them off with a pistol. To one side, on a hill overlooking the scene, stood groups of officers from the SS and the Wehrmacht. Jeckeln was there with his entourage, flanked by Dr. Rasch; I also recognized some high-ranking officers of the Sixth Army. I saw Thomas, who noticed me but didn’t return my greeting. On the other side, the little groups tumbled down the flank of the ravine and joined the clusters of bodies that stretched farther and farther out. The cold was becoming biting, but some rum was being passed around, and I drank a little. Blobel emerged suddenly from a car on our side of the ravine, he must have driven around it; he was drinking from a little flask and shouting, complaining that things weren’t going fast enough. But the pace of the operations had been stepped up as much as possible. The shooters were relieved every hour, and those who weren’t shooting supplied them with rum and reloaded the clips. The officers weren’t talking much; some were trying to hide their distress. The Ortskommandantur had set up a field kitchen, and a military pastor was preparing some tea to warm up the Orpos and the members of the Sonderkommando. At lunchtime, the superior officers returned to the city, but the subalterns stayed to eat with the men. Since the executions had to continue without pause, the canteen had been set up farther down, in a hollow from which you couldn’t see the ravine. The Group was responsible for the food supplies; when the cases were broken open, the men, seeing rations of blood pudding, started raging and shouting violently. Häfner, who had just spent an hour administering deathshots, was yelling and throwing the open cans onto the ground: “What the hell is this shit?” Behind me, a Waffen-SS was noisily vomiting. I myself was livid, the sight of the pudding made my stomach turn. I went up to Hartl, the Group’s Verwaltungsführer, and asked him how he could have done that. But Hartl, standing there in his ridiculously wide riding breeches, remained indifferent. Then I shouted at him that it was a disgrace: “In this situation, we can do without such food! "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
16
" Já vinen jsem, vy ne, a to je dobře. Měli byste mít nicméně možnost si říci, že toho, čeho jsem se dopustil já, byste se bývali dopustili taky. Možná s menší dávkou horlivosti, ale možná také s menší dávkou zoufalství, v každém případě nějakým způsobem ano. Snad mohu konstatovat, že, jak dokázaly moderní dějiny, za určitých daných okolností každý nebo téměř každý dělá to, co se mu řekne; a nezlobte se na mě, ale je jen malá pravděpodobnost, že zrovna vy byste byli výjimka, stejně jako jsem jí nebyl já. Jestli jste se narodili v zemi, kde nejen že vám nikdo nepřijde zabít ženu, ale kde ani nikdo nepřijde a neřekne vám, abyste šli zabíjet ženy a děti druhých, děkujte Bohu a jděte s pokojem. Ale pořád mějte na paměti tohle: možná jste měli víc štěstí než já, ale nejste lepší. Protože nebezpečí začíná právě ve chvíli, kdy najdete tolik troufalostí, abyste si to mysleli. "
― Jonathan Littell , The Kindly Ones
