1
" Никога не съм разбирал хората, които имат тази отчаяна нужда да казват това, което чувстват. Защо е нужно? Никой не те чува наистина и в най-добрия случай просто те вземат за луд. За онзи, който играе жертвата. Никой не се трогва от сълзите, никой не иска да види как умираш отвътре, защото, по дяволите, хората са егоисти. И не ти остава нищо, освен да се бориш сам. До последно, до болка и до кръв – винаги сам. "
― ,
2
" Вървим в нормално темпо. Не е забързано. Ръцете ни се докосват, докато вървим към изхода и изглеждаме като фалшиви герои. Измислени образи на недописан роман.
Но всичко е истинско. Усещам белега върху кожата си, което ме побърква отвътре, но няма значение. Важно е само да се преборим. Да оцелеем, каквито сме, без да се променяме.
Оставям се на това, което съм сигурна, че чувствам и след малко виждам светлината на външния свят. Никога не съм предполагала, че залеза е толкова красив. Никога не съм мислила, че е толкова хубаво да се върнеш. Някъде.
У дома. "
― ,
3
" - Това, което казах. Какво щеше да направиш?
Изражението му не се променя преди да ми отговори, изобщо не се колебае.
- Щях да се боря за нея. Независимо от всичко, щях да направя и невъзможното, за да я измъкна от това, в което е замесена или да ѝ помогна да се справи с проблема, какъвто и да е той.
- Дори да е нещо наистина сериозно?
- Дори тогава. Приятел, така е, когато обичаш някого. Не се отказваш от него, каквото и да се случи.
От това, което ми казва ми става по-леко, защото поне не съм сам в лудостта си. Може би логиката ми изобщо не е толкова трудна за разбиране, а е безкрайно проста – Обичаш някого, значи ще се бориш за него докрай. "
― ,
4
" Намираше се на върха на всички съществуващи небеса. Защото, ако точно сега имаше нещо, което да означава повече от настоящия момент, то бе очакването за следващия. Ако можеше, би прекарала часове, дни и дори години в мечти за него – за целувките му, за гласа му, за очите му. Обичаше го искрено и неистово, чувство, което не бе вярвала, че ще изпита. А и доверието му, начинът, по който не подлагаше на съмнение нито една нейна дума я изпълваше с надежди и благоговение, с желание да се впусне с устрем в бъдещето, отредено само и единствено на тях.
Но не можеше да си прости, че не можа да бъде напълно честна с него. Трябваше да му признае още милион неща, но не го направи от страх. Страхуваше се тъмната ѝ същност да не го нарани. Защото колкото и да бе прекрасен, мракът бе заложен и в него, спотайваше се в красивата му душа и чакаше удобен момент да се надигне и да го превземе.
Но тя нямаше да го допусне. Щеше да се пребори за него, да даде всяка частица от сиянието си, за да запази неговото и да го спаси от всичко, което тегнеше като зла сянка над всички им.
Защото предстоеше битка и те трябваше да са готови да я посрещнат. "
― ,
6
" Очите ѝ придобиват предишния си, нормален цвят чак когато намираме едно самотно място в парка и дори не правя опит да я заговоря, преди да го направи тя. Само че тя само ме поглежда толкова празно, че умирам отвътре за пореден път днес.
- Лорън… - захващам изречение, което със сигурност няма да завърши добре.
- Името ми е Азазел. – казва тихо, през няколко сълзи, при гледката на които ми идва да срина света.
Това име ми е познато, спомням си, че Даян го беше споменала преди известно време и когато смисълът му изплува в съзнанието ми, всичко, в което някога съм вярвал се разпада.
- Не, не е. – отричам. – Казваш се Лорън. И не си никакъв демон.
И действително, тези две изречения се борят за надмощие в съзнанието ми и аз се опитвам с всички сили да ги поставя над всичко друго, да ги направя истински. Мисля, че успявам до известна степен, но от друга страна просто не знам как да убедя сам себе си.
- Помня родителите си. – казва. – Тялото ми е на човек, но душата ми е на демон. И те го разбраха…Когато научиха какво мога да правя ме изоставиха. Просто така, отърваха се от мен. Защото съм чудовище.
- Това не е вярно, Лорън. – наблягам на името ѝ, за да я убедя, че всичко, което казва е абсурдно.
- Това е истината, Крис. Това съм аз. Защо не ми вярваш?
- Дори…Дори това е вярно, пак не вярвам, че си зла. И мога да се закълна, че не си чудовище.
- Ти…Ти наистина ли го мислиш? – пита ме толкова невярващо, че се ядосвам.
- Напълно. – никога не съм си падал по лъжите, но сега, когато казвам истината толкова леко, толкова непринудено, чувството е дори по-приятно.
После Лорън се приближава към мен, пронизва ме с поглед. Очите ѝ отново стават като преди, черни като нощта, тъмни като нея. Но не мога да се изплаша, нито да видя нещо нередно, още по-малко зло.
- Това съм аз, Кристофър. Не го ли разбираш? – гласът ѝ е дрезгав, като след случилото се в имението. И аз спирам да мисля. Преставам с всякакви размисли за всичко и се оставям на единствената истина, която знам. Единственото доказателство, на което вярвам.
Целувам я. Силно и настоятелно, така че да разбере, че няма да се откажа от нея и от мисълта за нас, въпреки случващото се. Вътрешно разбирам лудостта на онова, което правя, но тя не ме плаши, нито разколебава. Напротив, само засилва желанието ми да надделея над нея и да се преборя със собствения си разум. А тя ми отвръща, приковава ме към себе си и буквално изтръгва дъха от устните ми, поглъща го. Копнежът сякаш избухва от цялото ми същество, обзема ме до последната фибра и му се оставям с удоволствие, толкова прекалено и всепоглъщащо, че се отделям от всяка останка на човешката си същност.
Ти си пулсът във вените ми. Войната, която водя. Наркотикът, който вземам…
Собствените ѝ думи буквално извират от душата ми и копнея да ѝ ги кажа, да ги повтарям, докато не си изгубя гласа. Но точно сега, бих дал всичко, стига устните ми да останат завинаги върху нейните, да се движат в същата хармония. Защото нищо от това, нито частица от момента не ми се струва грешна и порочна. Не изпитвам болка от хватката на ръцете ѝ около тялото ми, нито облекчение, когато тя отслабва и преминава в прегръдка. Не се чувствам по-добре, когато целувките ни стават по-нежни и дишането ми се улеснява. Точно обратното, искам да удължа всяка секунда на момента, да го сграбча и да остана завинаги в него.
Но когато тя отпуска глава на рамото ми и ме поглежда с мокрите си, невероятни, човешки кафяви очи осъзнавам, че всичко би било също толкова прекрасно, ако имам нея.
- Остани с мен. – казва безкрайно тихо, но аз мога да чуя дори мислите ѝ.
- Винаги. – обещавам.
Притискаме се един към друг и в един миг животът ми се превръща в Рай. "
― ,
7
" Повечето от вас биха решили, че съм слаб, само защото съм избрал да бъда лош, но и това не е така. Аз избрах злото, защото това е единствения начин да живея. Това е единствения начин света да продължи да съществува и единствения отговор на въпросите, които някога са имали значение. Затова нека се изясним: Това не е изповед, а аз не съм типичния злодей, който дълбоко в себе си копнее за любов, защото повярвайте, аз нямам нужда от нея. Аз съм Алфа и Омега, началото и краят, Първият и Последният. Знайте, че ще спазя всяко обещание, което ви дадох и се пригответе за пътуване по ръба на ножа.
Защото се заклевам, скъпи мои...
Ще бъде епично. "
― ,
11
" Беше прав, между другото. С листи е много по-безопасно. – казва тихо и се усмихва, макар че в усмивката ѝ няма радост.
Не знам какво ми става. Може да е заради пълната бъркотия в главата ми или защото това е нещото, което искам да направя от години, но не се стърпявам. Не мисля за нищо. Просто се приближавам към нея, повдигам лицето ѝ, така че да е на едно ниво с моето и я целувам с цялото желание, което от толкова време подтискам. Тя ми отвръща по същия начин и мисля, че в следващите няколко минути светът се завърта около всяка проклета частица от галактиката и през цялото време ни носи със себе си. Като един от онези моменти, в които забравяш, че си човек, защото се чувстваш далеч над това. Много, много по-високо. "
― ,
12
" - А ти как мислиш, Крис? Дали има смисъл да се върнеш при всички скелети в гардероба, само за да го отвориш и да видиш, че те са още там? – погледът ѝ се променя, но не мога да определя в каква посока. – Мисля, че завръщането е безсмислен стремеж към минало, което няма как да стане настояще. Повечето хора, както вероятно и вашата Джен си мислят, че времето ще се завърти назад и нещата ще станат пак каквито са били, веднага щом го пожелаят. – гледа ме в очите и се чувствам като кръгъл глупак. - Но не става така. Нещата просто се променят. Времето не се върти назад.
Сега и аз я поглеждам с мокри очи. Има толкова мъдрост в това момиче, сякаш се е родила преди векове и е преживяла повече нещастия, отколкото щастливи моменти и опита я е превърнал в това, което е сега. Може би точно горчивия ѝ опит е създал момичето, което стои пред мен.
Дилън е прав, между нас наистина има нещо, но не съм сигурен какво е. Може би и двамата сме просто двама нещастници с лошо минало. И може би е заради това, но докато Лорън ме гледа се чувствам сякаш вижда не мен, а душата ми. Чувствам се така и когато изрича най-остарелите и най-верни думи на света:
- Мисля, че понякога просто трябва да продължиш напред. "
― ,
13
" Отново онова откачено усещане ме кара да се приближа до тях и не спирам, докато мирисът на изгоряло не ме обзема така, че да извърна поглед встрани. Нещо наистина не е наред дори с тях и мога да се закълна, че ако не е миризмата, когато се приближа ще видя съвсем ясно пукнатини. Макар че материалът, от който са направени изглежда ужасно здрав, приличат на вази, чупени многократно, а после залепяни, определено с не същия ентусиазъм. Обикновено си втълпяваш, че никой няма да забележи, но всъщност всичко се вижда, всичко е на показ. При всяко нещо е така: счупеното си остава счупено, колкото и да се опитваш да го прикриеш. "
― ,
17
" Ако в света наистина имаше нещо достатъчно истинско, за да те задържи в него, тогава защо все повече хора се отказват? Защо ставаме все по-малко? Защо се лъжем толкова често и се виждаме толкова рядко? Защо хората, на които се доверяваш най-много ти обръщат гръб, предават те и после те гледат като непознат? Защо гледат на теб като на чудовище, което не заслужава любов, защо се чувстваш сякаш любовта е само фикция? Измислица на онзи, който вярва, че не всичко е загубено. Защото всеки изминал ден е началото на края и разстоянието между двете е просто изгубено време. Време, прекарано в страх от онзи, който ще видиш в огледалото на сутринта. "
― ,
19
" - Дилън? – вдигам, без да се замисля, без да се съобразявам, че Бен може да ме чуе, без да мисля за нищо.
- Кайли. – гласа му звучи слаб, като на някой, който дълго време е бил затворник.
- Ще се върнеш ли? – казвам, макар да знам, че това не е правилния въпрос.
- Имаш ли химикалка?
Учудвам се, но почти се хвърлям върху една на бюрото и после записвам някакъв адрес в Уилмингтън.
- Кайли...
- Знам. – простенвам. – Аз също. "
― ,
20
" Начинът, по който ме пита дали му вярвам, сякаш моето доверие е най-важното нещо в целия му свят ме карат да се чувствам като най-специалното същество на планетата и не мисля много, преди да му отговоря.
- Вярвам ти. И аз също те обичам.
Целуваме се. Бавно и страстно, сякаш имаме цялото време на света. Притегля ме по-близо към себе си и аз зарявам пръсти в косата му, изолирайки всичко останало, сякаш всяко нещо извън нас и този момент е изкривена фантазия, а не реалност. После устните му се местят от моите, надолу по шията ми, по раменете ми. Притискам лице във врата му, така че да усетя аромата му и се замислям, че на света няма по-съвършено усещане. Всяка болка, всеки страх и всяка заплаха си струват момента и няма нещо, което да може да ме убеди в обратното. "
― ,
