" И отново Бабадаг, така, както преди две години: автобусът спира за десет минути, шофьорът изчезва някъде, дечурлига просят неубедително в обедния зной, нищо не се е променило. […] Бабадаг беше умора и самота.[…]
Бабадаг: два пъти в живота, два пъти по десет минути. От такива фрагменти се състои светът, от парчета горещ сън, от видения, от автобусна треска. Остават билетите. От Тулча до Контанца – сто и двадесет хиляди леи. […] Околностите на Гара де Суд в Констанца са тъгата на Балканите, черна мрежа от електрически жици, хаос и мръсотия, клаксони, кучета, мухи, купчини храна по сергиите, всичко смесено, блясък на найлон, запалки, целофан, боклук, водовъртеж на еднократна материя, пушек от изгоряла мазнина, дим, униформени, тарикати без работа, но винаги в движение, златни ланци, пластмасови чехли на бос крак, кобур с пистолет на нечий цивилен задник, едва закрит от ризата, динени кори, шарения, десетсантиметрови токове, черен грим, мравуняк, битак и бивак, и остава само списъкът, защото описът е безпомощен, понеже тук няма нищо постоянно освен умората и разпадането, и липсата на сили, и френетичният убийствен труд под избелялото от жегата небе. "

― Andrzej Stasiuk , On the Road to Babadag: Travels in the Other Europe