" … и като закрих лицето си с ръце, за да се спася неизвестно от какво, наддадох адски вик. Вик, който сигурно съм носила в себе си, и с този вик, толкова широк, че едвам мина през гърлото ми, от устата ми излезе едно съвсем малко нещо, почти нищо, като хлебарка, направена от слюнка… и това малко нещо, почти нищо, което беше живяло толкова време вътре в мен, беше моята младост, която излетя с този вик, който не ми беше ясно какво е… Безпомощност? Някой докосна ръката ми, обърнах се , без да се стряскам, един стар човек ме попита дали съм болна и чух, че отварят балконска врата. Не се ли чувствате добре? Приближи се една старица и старецът и старицата застанаха пред мен, а на балкона имаше някаква бяла сянка. Мина ми – отвърнах. Дойдоха още хора, идваха бавно, като дневната светлина, казах им, че ми е минало, няма нищо, това са нерви, нищо, никаква опасност… И отново тръгнах да вървя, да се връщам назад. Старецът и старицата, обърнах се да ги видя, бяха останали на същото място и ме следваха с очи и на слабата светлина, която вече се беше появила, изглеждаха недействителни… Благодаря. Благодаря. Благодаря. Антони години наред ми благодареше, а аз никога не съм му благодарила за нищо, Благодаря… На ръба на тротоара на улица „Гран“ погледнах нагоре и надолу дали не идват трамваи и пресякох тичешком, а когато стигнах на отсрещната страна, пак се обърнах да видя дали ме следва онова малко нещо, почти нищо, което така ме бе подлудило.Вървях сама… "

― Mercè Rodoreda , La plaça del Diamant