6
" Breathing. Only the chore and sadness of breathing and breathing, as things change from tender to dry, new to old, the night-moon that grows thin then swells, the fireless sun that lights up, the soughing of wind that transports, shatters, gathers, and drives away the clouds, raising and flattening the dust. Only the sorrow of going to sleep and waking up, feeling life without knowing where it comes from, aware that it will flee without knowing why it was given to you, why it is taken from you. Here you are: there is this and this and this. And now, enough. "
― Mercè Rodoreda , Death in Spring
8
" They want you to be afraid. They want to believe, and they want to suffer, suffer, only suffer, and they choke the dying man to make them suffer even more, so they’ll suffer till their last breath, so that no good moment can ever exist. If the rocks and water rip away your face, it’s for the sake of everyone. If you live with the belief that the river will carry away the village, you won’t think about anything else. Let the suffering be removed, but not desire, because desire keeps you alive. That’s why they’re afraid. They are consumed by the fear of desire. They want you to suffer so they won’t think about desire. You’re maimed when you’re little, the fear is hammered into the back of your head. Because desire keeps you alive, they kill it off while you’re growing up. "
― Mercè Rodoreda , Death in Spring
12
" Em va agafar pel coll i em va fer acostar ben a la vora. I jo, per riure, li vaig posar una mà damunt del pit i li vaig preguntar, ¿damunt de què? Mig ensonyat va contestar, una mà bonica damunt del pit. No, li vaig dir, una mà damunt de tot el sol de l'home. Li vaig posar la mà damunt del cor i li vaig preguntar, ¿damunt de què? i va dir, una mà petita damunt d'un cor. No, li vaig dir, una mà plana damunt d'un patir. Em vaig tirar avall i li vaig posar la mà damunt d'un genoll i li vaig preguntar, ¿damunt de què? I va dir, una mà damunt d'un genoll. No, li vaig dir, una mà damunt d'un os rodó. I després li vaig posar la mà plana ben al mig, i a sota del ventre i li preguntar, ¿damunt de què? Aleshores em va agafar per sota dels braços i em va tirar amunt i quan va tenir la meva cara ben arran de la seva, em va dir rient, bandolera "
― Mercè Rodoreda
16
" Бях уморена; изпотрепвах се от работа и все не вървеше. Кимет не виждаше, че имам нужда от малко помощ, вместо цял живот все аз да помагам, никой не ме забелязваше и всички изискваха все повече от мен, сякаш не съм човек. А Кимет, дай му да взема гълъби и да ги подарява. В неделя излизаше със Синтет. А ни беше казал, че иска да сложи кош на мотора, за да излизаме всички. Той със сина отзад, а аз в коша с дъщерята. Но, както казах, в неделя излизаше със Синтет и мисля, че отиваха да патрулират, както си бяха наумили. Понякога все още се оплакваше от крака, но веднага млъкваше, тъй като синът ни омотаваше крака си с един парцал и обикаляше столовата, преструвайки се на куц, а Рита след него, вдигнала нагоре ръчички. Кимет се ядосваше, че възпитавам децата като циганчета. "
― Mercè Rodoreda , La plaça del Diamant
17
" Чувствах жарта вътре в мозъка си, разпалена и червена. Фий, поилки, хранилки, гълъбарник, кошници, курешки – всичко по дяволите! Бояджийска стълба, тръстика, топка сяра, гушести, червени очички и червени крака - всичко по дяволите! Паунест, качулат, монахиня, гълъбчета и гълъбища – всичко по дяволите! Таванска стая – само за мен, дупката на тавана – да се затвори, столовете – в таванската стая, край на разходките на гълъбите из къщата, кошът с прането - на терасата, прането – простряно на терасата. Кръглите очи и острите човки, перушината, преливаща от розово в ябълково- всичко по дяволите! Майката на Кимет, без да иска, ми беше показала изхода… Започнах да тормозя гълъбите, докато мътеха. Използвах, докато децата спяха следобед, качвах се на терасата и измъчвах гълъбите. Таванът на терасата беше като фурна, цялото сутрешно слънце се събираше на покрива и го нажежаваше, а сгорещените гълъби и вонята им го превръщаха в ад. "
― Mercè Rodoreda , La plaça del Diamant
18
" Докато си мислех така, появиха се миризмите и зловонията. Всичките. Гонеха се, отстъпваха си място, бягаха и се връщаха: миризмата на тераса с гълъби , и зловонието на белина, което опознах що за зловоние е, след като се ожених. И миризмата на кръв, която беше като предизвестие за миризмата на смъртта. И миризмата на сяра от ракетите и фишеците – тогава на площад „Диамант“, и миризмата на хартия от хартиените цветя, и миризмата на суха зеленина, която се ронеше по земята и образуваше килим от дребни листенца, които бяха зеленината, избягала от клонката. И силната миризма на морето. Погладих очите си с ръка. Питах се защо зловонията се наричат зловония, а миризмите – миризми и защо да не може да се казва зловония на миризмите и миризми на зловонията, и тогава се появи миризмата на Антони, когато беше бъден и после миризмата на Антони, когато спеше. – бях казал на Кимет, че може би дървоядите вместо да работят отвън навътре, работят отвътре навън и през кръглите дупчици си показват главите и се замислят за белите, които вършат. – И миризмата на децата, когато бяха малки – на мляко и на лиги, на прясно мляко и на вкиснато мляко. – Госпожа Енрикета ми беше казала, че имаме няколко живота, преплетени един в друг, но смърт или женитба, понякога, не винаги, ги разделя и истинският живот, освободен от всякакви връзки с онези няколко лоши живота, с които е обвързан, може да живее, както би трябвало да живее винаги, ако онези няколко лоши живота го бяха оставили на мира. Казваше още, че те се карат и ни измъчват, а ние нищо не знаем, как то не знаем нито за работата на сърцето, нито за голямото вълнение на червата… И миризмата на чаршафите, по б рали моето тяло и тялото на Антони, онази миризма на уморен чаршаф, който всмуква миризмата на човека. И миризмата на косите върху възглавницата, и миризмата на всички тези боклучета, които краката оставят в края на леглото, и миризмата на носените дрехи, оставени през нощта на някой стол… И миризмата на зърното, на картофите и на бутилката със сода каустик… Дръжката на ножа беше дървена, закована с три пирончета със сплескани глави, за да не може никога повече да се откачи от острието. "
― Mercè Rodoreda , La plaça del Diamant
19
" Премина един трамвай, сигурно беше първият, излязъл от депото, най-обикновен трамвай, като всички останали, избелял и стар – този трамвай може да ме е виждал как тичам, а след мен Кимет, когато изтичахме като пощръклели откъм площад „Диамант“. Нещо застана на гърлото ми, като зърно нахут, забило се в мъжеца. Зави ми се свят, затворих очи и вятърът, кой то направи трамваят, ме тласна напред, сякаш животът ми си отиваше. И при първата си крачка още виждах трамвая как преминава с голяма скорост и пуска червени и сини искри между колелата и релсите. Сякаш вървях в празно пространство , очите ми не виждаха, всеки миг си мислех, че ще потъна, пресякох, стиснала здраво ножа, без да виждам сини светлини. На отсрещната страна се обърнах и погледнах с очите си и душата си и не можех да повярвам, че е станало невъзможното. Бях пресякла. Вървях по предишния си живот, докато стигнах до стената на къщата, под покрития балкон… "
― Mercè Rodoreda , La plaça del Diamant
