3
" Човек обича само и единствено заради себе си. Обича, защото иска да обича, лети в блажения простор, защото иска да лети, и после страда ако желае да страда. Но отсреща няма човек. Там влюбеният намира само една представа, един идеал, една мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Понякога един успява да олицетвори мечтите си в друг. Понякога се оказва, че не играе „single player”. Това не прави любовта по-малко първична или егоистична… "
― , Имаго
8
" Едно от многото първични явления в съвременна България е колкото грозното и просташко, толкова и поголовно зяпане на женски задници. Клишето за пословичната красота на българката безспорно е факт. Това обаче не е оправдание за онази малоумна, животинска отнесеност, която се чете в облещените очи на псевдомачовците, проследяващи жадно гъза на отдалечаващата се към бара сервитьорка или циците на приближаващата към ксерокса секретарка. В такива моменти първичният сексуален нагон сграбчва рецепторите посредством съзнанието, налагайки на емоциите да упражнят своя контрол върху въображението и така, макар и само за няколко секунди момчетата получава порция илюзорен полъх за секс. Глупаво естествено – обикновено става въпрос за нечии двадесетгодишни задни части. И все пак – гениално от страна на емоциите и въображението у човешкото същество. По този начин съзнанието си създава илюзорни хапки, притъпяващи сексуалния глад, постна салата, която засища алчните мъжки комплекси. "
― , Имаго
12
" Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те гният, превръщат се в храна за растенията, които раждат нови листа. Но те са други, а не същите листа. Жива материя, погълнала органичната енергия на умрялата.
Животът се грижи за масата, а личността не е приоритет. Дори и да има Господ, той със сигурност не се отчита само на един човек. Тогава Бог определено не чака и да му се отчитат поединично.
Човек се преражда като енергия, не като личност и съзнание. Това, което усещам в момента, е само тук, сега и за мен. "После" няма да съществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен егоист? Ако наистина няма съд след смъртта... Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля, доброто губи илюзорната си стойност. Светците се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в бълбукащите канавки на живота.
Човек не може да бъде пълноценен за себе си приживе. Човек спира да бъде след смъртта. В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е по-алчен дори и от нас.
Страх или щастие...
Възпитание или порив...
Първична глупост или суетно самоунищожение... "
― , Параноя
15
" Нашата реалност е малко, огрято от светлината на ограничените възприятия, островче, на което се тълпим. Късче илюзия, черно-бял кадър от хаоса, носител на вселенския смисъл. Фрейм, съществуване отвъд, от което ни дебне лудостта. Тя е пазачът, стоящ пред нашето съзнание, пред нашата реалност, пред нашите възможности и неограниченото цяло. То не е за нас. То е немислимо, непонятно. Няма смисъл така, както ние възприемаме смисъла, нито форма така, както ние възприемаме формата.
И аз съм стъпил на острова, огряван от светлината на единственото, в което успяваме да вложим илюзорния смисъл. Стоя на ръба, а всички останали хора се гъчкат, борейки се за глътка от човешкия смисъл. В тази борба аз не намирам нито цел, нито утеха и затова скоро ще бъда избутан навън, отвъд ръба - там, където ще потанцувам с лудостта, преди нищожеството ми да се разтвори в непредставимото всичко. "
― , Параноя
16
" Рухвам. Проснат съм в студения сняг. Не усещам пръстите на замръзналите си ръце. Не усещам краката си. Всичко, което е усет, всичко е болка. Болка, която бавно заглъхва с тихо туптене. Очите ми са насълзени от студа на снега и вятъра. Взорът на съзнанието ми обаче е кристално ясен. Мога да стана. Мога да преброя до две или три и да продължа да се боря, обаче не искам. Ето го краят. Той идва като нежна дрямка и аз ще заспя, без да се будя. Очите се премрежват и за секунда застивам на ръба между болката на борбата и спокойствието на съня. И точно тогава инстинктите ме сграбчват и ме вдигат на треперещите крака. Продължавам да пъпля напред, но вече без сили, без сам да се боря. Човекът, инстинктът на човешката ми природа... Той не иска да умира сега. Той ме води напред, а аз само го следвам, изпаднал в адреналиновия транс, който болезнено ври в мускулите. Нямам представа за времето, нито за себе си, нито за живота, който се боря да съхраня. "
― , Параноя
