Home > Author > Михаил Вешим
1 " Вицовете не се раждат случайно: деца - може, вицовете - никога. "
― Михаил Вешим , Когато бях морски капитан
2 " Селската библиотека бе преградена с талашит – книгите бяха в задната част на помещението, а в предната се помещаваше смесен магазин. В магазина се смесваха вафли, сирене и два вида колбас, заедно с пластмасови легени и кофи, пирони и електрически крушки.Сред тая смес от стоки за ежедневна и неежедневна употреба се открояваше дребната изящна фигурка на магазинерката библиотекарка Сия. Фигурка, сякаш изработена от порцелан, с красиво лице, също порцеланово бледо. Една жена на 33 и на тази възраст останала без мъж. От близо година тя ходеше в черно – не можеше да прежали съпруга си Иван. Една сутрин той тръгна към града за стока и повече не се върна. На остър завой с бясна скорост го бе срещнал челно джип „Хамър“.Екип на гражданска защита близо два часа бе вадил тялото изпод ламарините на смазания опел.Шофьорът на хамъра се отърва и без драскотина, и без присъда. Оказа се Дима Бичевский, борец, получил българско гражданство с предимство, за да разнася спортната слава на България. На някакво първенство се бе преборил за златен медал и в негова чест бе изсвирена „Мила родино“. Новата му родина сигурно му беше много мила, че само щом чу химна, по лицето на бореца потекоха сълзи. Тия сълзи разчувстваха цяла България и след състезанието шампионът бе отрупан с почести – лично президентът му връчи висок държавен орден. А пък банкери му връчиха ключовете на черния брониран джип. Джипът, с който преди година шампионът смачка Иван от село Ново Плодородно.А в момента якият Бичевскиий мачкаше турчин на тепиха и това се предаваше по телевизията, директно от далечна Япония.– Браво на нашето момче! – викаше коментаторът. – Истински руски богатир, който се бори като български лъв!Това прозвуча достатъчно объркващо, та коментаторът продължи да уточнява мисълта си, докато съвсем се забърка:– Както руските богатири се бореха заедно с българските опълченци срещу турския поробител, така и Бичевский, този храбър руски българин пречупи волята на турския състезател!Звукът на телевизора гърмеше радостно, а по бялото лице на зачернената Сия се стичаха две сълзи.– Изплака си очите, Сийо! – каза баба Райна и смени канала с дистанционното.От залата в Япония се пренесоха в турски сериал.– Повтарят го, снощи го гледах – уточни баба Райна, зяпнала в екрана. – Айше, и тя като теб – вдовица… Мъжът ѝ го убиха заради наркотици. Ама тя бързо го прежали. Ербап жена! Няма да плаче цяла година като теб…Баба Райна отпи от кафето. Всяка сутрин тя присядаше в смесения магазин на кафе и приказка. Преди време тук се събираха и други жени от селото, но напоследък се изпогубиха – една по една се пръснаха по гурбет. Коя да бере маслини в Гърция, коя за портокали в Испания. Имаше и такива, дето се уредиха да гледат болни евростарци по чужди земи, а на мъжете си пращаха по някое евро – да се гледат сами… С тия европомощи мъжете се заседяваха в кръчмата, а в магазина се отбиваха набързо – само за хляб и салам.– Дай един хляб и ми резни двеста от хамбургския… – рече бабата, без да изпуска действието на турския сериал. – Пиши го на тефтера! "
― Михаил Вешим , Руският съсед
3 " „Темза“ беше селската кръчма, която преди време се наричаше „Слива“. Някога сливата бе традиционно насаждение за Ново Плодородно. Още бяха живи старците, дето помнеха, че преди Девети местната кооперация е произвеждала хиляди литри сливовица и ги продавала из Европа. После бе дошло текезесето, което реши, че районът не е подходящ за сливи, а за ябълки – изкорени част от старите дървета и засади ябълкови градини. По-късно дойде ново изкореняване, този път до дупка – то бе по повеля от Москва. Тогава съветският лидер Горбачов заедно с перестройката обяви война и на алкохолизма сред руското население. За да не останат по-назад, и българските партийци се включиха в тая борба. С партиен декрет бяха опустошени останалите сливови градини в Ново Плодородно.Така от сливовата слава на района остана само името на селската кръчма. Тя беше стара хамбареста къща до реката.След промените кръчмарят Дичо я получи като реституция, бе принадлежала на дядо му. Получи я, стегна я и я разработи. За разработването помогнаха най-много местните хора, които в годините на социализма бяха загубили интерес към работата, но не и към алкохола. От много декрети срещу алкохолизма те здраво се бяха пропили.И вместо да си губят времето по ниви, градини и ливади, селяните от Ново Плодородно предпочитаха да го прекарват смислено – на маса с чаша. В чашата кръчмарят Дичо сипваше всекиму според вкуса и според доходите… Затова някои цял ден караха на биричка, други удряха по мастичка или две, а трети пиеха евтино вино „Меча кръв“ с лимонада и го наричаха фамилиарно „мечка“.– Дичо, дай едно меченце! – викна дядо поп, който по обедно време си имаше доза – мечка с две меченца. Преди малко бе преборил мецаната – бутилка „Меча кръв“, сега бе дошъл реда на малките ѝ – две чаши по двеста грама. "
4 " Докато Стефанов гледаше телевизия, разположен господарски на дивана, Кремъл падна.Падна не заради грешки на руското държавно ръководство, което е безгрешно. А поради несръчността на Гинка, жена му, която бършеше прах от рафтовете на бюфета в хола.Настолният часовник, макет на Кремъл, изработен от червеникав метал, тупна от рафта точно върху пантофа ѝ:– Ох! – извика Гинка. – Пръстът ми!…Тя сви ударения крак и закуцука на здравия, кривейки се като патица.„И фигурата й патешка – помисли си Стефанов, като я погледна – късокрака и масивна в задницата, – и акълът й патешки – хич го няма!“– Счупи ли го? – стана енергично от дивана, доста пъргаво за стоте си килограма. Енергично се и наведе, въпреки възглавницата на корема, която обикновено му пречеше да си връзва обувките.Часовникът изобщо не бе пострадал, бе изработен яко и по руски – направо „сделан“ от твърд метал, способен да издържи бомбено нападение. Механизмът продължаваше да цъка и да отчита московското време, един час напред от нашето, времето, по което Стефан Стефанов се бе ръководил цял живот като русофил и руски възпитаник. Като всеки механизъм с марката „сделано“ и този имаше своя характерна особеност. Особеното при Кремълския часовник беше, че на всеки час изоставаше с пет минути. Но домакинът бе свикнал с това и щом го погледнеше за точно време, винаги прибавяше наум пет, десет или петнайсет минути. Така бе винаги в час с московското време.– Що не внимаваш! Ще изпочупиш експонатите!Той погледна с любов към Кремъл.– Наполеон не можа да го разруши, Хитлер не можа, Горбачов и той не успя, ама ти ще го потрошиш!И като влезе в ролята на началник, какъвто си бе до момента на пенсионирането си, той издаде заповед:– Считано от днес ти се забранява да бършеш праха от музейната сбирка! Заповедта е окончателна и не подлежи на обжалване! Свободна си!Съпругата Гинка го погледна виновно, обърна се кръгом и се оттегли от хола, накуцвайки:– Нищо ти няма! – рече той зад гърба ѝ. – Пръстът ще се оправи, ами ако счупим Кремъл?… Тогава какво?Стефанов погали нежно любимия предмет, избърса го с ръкав и го постави на мястото му сред експонатите на музейната сбирка. "
