6
" Когато пораснем, си мислим, че най-красивите и най-добрите неща, които можем да получим са онези, свързани с кариерата, парите и партньорите ни. Забравяме за уютната си детска стая през чиито прозорец сме се запознали за пръв път с живота. Забравили сме първите си приятели, с които сме обикаляли през летата боси по горещия асфалт. Забравили сме подноса, на който съседката изнасяше филийки с масло, поръсени с ароматна подправка. Забравили сме любимата си учителка. И аромата на захарния памук, за който сме давали последните стотинки, останали от рестото от покупките на баба. Не помним вече красивата котка на квартала, която гонеше пеперудите в цветята на съседа. Ранните лалета и аромата на мушкато, сякаш бяха само сън. Забравили сме, че най-хубавата храна е онази, която сме си я носили чак до гората. А най-скъпото вино не е онова, което струва много пари, а онова което сипваме в чашата, докато се заливаме от смях. "
― Радослав Гизгинджиев , Повече от любов
7
" Животът е куп от парчета. Моменти и хора, ситни и леки като прах. Съдбата е вятърът, който ни размества, събира и отдалечава. Или ураганът, който ни помита много далеч един от друг. Никой не забравя последната си среща с другия. Последната среща винаги се помни. Последните думи също. Никой не знае какво ще му се случи след минути, но интуицията ни подсказва. И когато моментът настъпи – тя ни казва какво да правим, тя ни диктува как да се сбогуваме един с друг. Разделяме се без да подозираме нищо, просто този път сме се прегърнали по-силно на раздяла или усещаме някаква неопределена, огромна тъга. Това са последните срещи между хората – мистерията е, че те винаги си приличат. "
― Радослав Гизгинджиев , Повече от любов
8
" Броени са срещите ни помежду ни. Броени са прегръдките и погледите ни с другите. Защото животът е куп от парчета. Моменти и хора, ситни и леки като прах. Съдбата е вятърът, който ни размества, събира и отдалечава. Или ураганът, който ни помита много далеч един от друг.
Никой не забравя последната си среща с другия. Последната среща винаги се помни. Последните думи също. Никой не знае какво ще му се случи след минути, но интуицията ни подсказва. И когато моментът настъпи – тя ни казва какво да правим, тя ни диктува как да се сбогуваме един с друг.
Разделяме се без да подозираме нищо, просто този път сме се прегърнали по-силно на раздяла или усещаме някаква неопределена, огромна тъга. Това са последните срещи между хората – мистерията е, че те винаги си приличат. "
― Радослав Гизгинджиев , Повече от любов
9
" Понякога идват моменти в живота, в които трябва да започнеш отначало. Обръщаш се назад и едва се познаваш в спомените си. Онзи смях твой ли е? Онези решения ти ли всъщност ги взе? Животът вече има други цветове; други ухания и други хора. Старите пространства ти се струват по-малки; по-пусти и по-чужди.
Дрехите ти, които си обличал, ти изглеждат износени, макар и да са нови. Дори храната има друг вкус. Усещаш пред себе си едно ново и непознато хладно пространство, което тепърва трябва да запълниш и още не знаеш с какво или, дали това ти харесва. Дали си по-щастлив или по-нещастен? Не можеш да отговориш точно в този момент, защото очакваш нещо да се случи.
Нещо да постави начало на новия ти живот. Разбира се, надяваш се то да е добро, но очакваш и разочарование. В тези моменти усещаш как се зазижда една врата зад гърба ти - старият ти живот, който е узрял, прецъфтял, изгнил и пуснал семената си пред теб. Какво ли ще изникне от почвата? Сбъднатите ни мечти? Или сбъднатите ни кошмари? Никога не знаем, но все пак се надяваме нещо да изникне.
Защото животът трябва да продължи. "
― Радослав Гизгинджиев , Вратите (Рай, #2)
