123
" Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.
Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.
Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.
Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.
И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.
Не може с твойта смърт друг да умре.
Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.
Характерът се очертава едва с последния ти дъх.
Животът чрез смъртта е изразен. "
― Blaga Dimitrova , Лавина
130
" Колко сили се изискват да вървя, да продължа нататък, когато съм разбита на парчета на земята?Лепя парчетата с ръце, но тези късове не съвпадат едно с друго. Лицето ми се слепя криво, деформирано. Не плача, защото моите сълзи не са като на елата - капки смола, с които да запоя раните си. А, трябва да вървя, да не спир...ам. Незараслите счупени парчета ме болят.Няма време да се бавя, за да ги сглобя по-точно. Крия лицето си, като разбит прозорец. "
― Blaga Dimitrova
136
" Вътре в лавината под фосфоресциращите звезди на снега всеки посвоему се стъписва: бил е прахосник на безценни мигове. А е трябвало да изпълва със себе си всеки един миг, да го насища. Нищо друго не съдържа животът освен многозначни мигове, които се съдържат в нас.
Всеки посвоему съзнава с цялото си същество: пропущал е живота в очакване на нещо друго, предстоящо, а не настоящо. Насочвал си е усетите да отгатва какво иде, да го рисува във въображението си, а не да възприема какво го заобикаля. Живеейки в изтичащото време, сам е бил течащ, изплъзващ се от самия себе си. Щом времето за него спря, спира и той в мига, в последния миг, влиза най-после в мига, заживява интензивно, събира се цял в себе си, не изтича сам през пръстите си. "
― Blaga Dimitrova
139
" Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене. "
― Blaga Dimitrova , Лавина
