" Четирийсет и една минути по-късно, докато ровеше из джобовете си за нещо, което можеше да използва вместо кърпичка, към него се приближи възрастна жена и го докосна по рамото. - Искате ли да си поговорите с някого? - каза тя внимателно. - О! Благодаря. Не, не, добре съм. Той докосна лицето си - беше плакал. - Сигурен ли сте? Не изглеждате добре. - Наистина. Просто... Просто току-що изживях нещо много силно. - Той извади една от слушалките на айпода си, сякаш това обясняваше всичко. - Тук. - Нима плачете от музиката? Жената го гледаше така, сякаш пред нея седеше някакъв перверзник. - Е - каза Дънкан. - Не плача от музиката. Мисля, че предлогът не е правилен. Тя поклати глава и отмина. "