" „Всеки ден, даже и в най-лошите ни дни, ставаше от леглото изпълнен с енергия, благодареше ми, че още съм до него. Все едно живеех с котарак, от онези, дето мърдат около теб в къщата и когато може, скачат върху ти и те ближат с грапавия си език. Оставаше в тъмната стаичка до късна нощ, излизаше със зачервени очи и похабени ръце. На сутринта внимавах да не вдигам шум, отварях вратите на гардероба със затаен дъх. Но той искаше да е около мен, приготвяше кафе, пишеше кратки бележчици, които пъхаше в джобовете на палтото ми. Трудно ми беше да го оставя там в кухнята, облегнал се на перваза на прозореца. Отключвах веригата на моторчето, обръщах се да си взема довиждане. Не обядваше, не правеше нищо без мен, излизаше и той. Обикаляше, за да се опита да продаде някоя от снимките, които никой не искаше. Крачеше, изпълнен с надежди, през града, който не беше негов, в кльощавите си крака, с чантата през рамо, без никога да унива.

"Да дойдеш на света "

― Margaret Mazzantini