Home > Author > Marcel Proust >

" Но - и това, което следва, ще го покаже дори по-ясно, както много епизоди дотук вече го намекваха - фактът, че нашият интелект не е най-дълбокият, най-мощният, най-подходящият инструмент за достигане до истината, е само една причина от многото, която подтиква да се започне с интелекта, а не с несъзнателната интуиция, една създадена наготово вяра, изразяваща се в предчувствия. Животът е това, което малко по малко, случай след случай ни позволява да видим, че най-важното за нашите сърца или умове ние го научаваме не от разума, а от други сили. И тогава самият интелект признава тяхното превъзходство, предава се пред тях чрез мислене и се съгласява да стане техен сътрудник и слуга. Експериментална вяра! Изглеждаше ми, че непредвиденото нещастие, с което се борех, бе също нещо, което аз вече познавах (понеже знаех за приятелството на Албертин с двойка лесбийки), защото го бях прочел в много знаци, в които (въпреки противоположните твърдения на моя разум, основаващи се на изказванията на Албертин) аз успях да различа досадата, неохотата, с които тя трябваше да живее в това състояние на подчинение, знаци, които така често ми изглеждаха писани сякаш с невидимо мастило зад нейните тъжни, покорни очи, върху нейните бузи, внезапно пламнали с неосъзната червенина, в звука на прозореца, който внезапно беше отворен. Несъмнено аз не се бях осмелил да ги проуча напълно или да си оформя представата за нейното внезапно заминаване. Аз си бях мислел, докато ума ми бе в състояние на равновесие благодарение на присъствието на Албертин, само за заминаване, инициирано от мен самия на неопределен ден, т.е. ден, разположен в несъществуващо време; следователно аз просто илюзорно си мислех за заминаване, също както хората си представят, че не ги е страх от смъртта, когато са в добро здраве и всъщност не правят нищо повече от това да въведат една чисто негативна представа в представата си за чудесно здравословно състояние, което приближаването на смъртта, разбира се, ще промени. Заедно с това, идеята за заминаване на Албертин по нейна инициатива можеше да се появи хиляди пъти в ума ми, в най-ясната, най-ярко дефинирана форма, без да подозирам нищо повече от това, че по отношение на мен самия, т.е. в действителност, това заминаване би било едно безпрецедентно, ужасяващо, непознато нещо, едно съвсем ново нещастие. Аз бих могъл да продължа да мисля за това заминаване (ако го бях предвидил) непрестанно, без всички тези мисли, от край до край, да имат каквато и да е връзка, не само като интензивност, но и като родство, с невъобразимия ад, настанал след открехнатата от Франсоаз завеса при думите: "Г-ца Албертин е заминала". "

Marcel Proust , In Search of Lost Time


Image for Quotes

Marcel Proust quote : Но - и това, което следва, ще го покаже дори по-ясно, както много епизоди дотук вече го намекваха - фактът, че нашият интелект не е най-дълбокият, най-мощният, най-подходящият инструмент за достигане до истината, е само една причина от многото, която подтиква да се започне с интелекта, а не с несъзнателната интуиция, една създадена наготово вяра, изразяваща се в предчувствия. Животът е това, което малко по малко, случай след случай ни позволява да видим, че най-важното за нашите сърца или умове ние го научаваме не от разума, а от други сили. И тогава самият интелект признава тяхното превъзходство, предава се пред тях чрез мислене и се съгласява да стане техен сътрудник и слуга. Експериментална вяра! Изглеждаше ми, че непредвиденото нещастие, с което се борех, бе също нещо, което аз вече познавах (понеже знаех за приятелството на Албертин с двойка лесбийки), защото го бях прочел в много знаци, в които (въпреки противоположните твърдения на моя разум, основаващи се на изказванията на Албертин) аз успях да различа досадата, неохотата, с които тя трябваше да живее в това състояние на подчинение, знаци, които така често ми изглеждаха писани сякаш с невидимо мастило зад нейните тъжни, покорни очи, върху нейните бузи, внезапно пламнали с неосъзната червенина, в звука на прозореца, който внезапно беше отворен. Несъмнено аз не се бях осмелил да ги проуча напълно или да си оформя представата за нейното внезапно заминаване. Аз си бях мислел, докато ума ми бе в състояние на равновесие благодарение на присъствието на Албертин, само за заминаване, инициирано от мен самия на неопределен ден, т.е. ден, разположен в несъществуващо време; следователно аз просто илюзорно си мислех за заминаване, също както хората си представят, че не ги е страх от смъртта, когато са в добро здраве и всъщност не правят нищо повече от това да въведат една чисто негативна представа в представата си за чудесно здравословно състояние, което приближаването на смъртта, разбира се, ще промени. Заедно с това, идеята за заминаване на Албертин по нейна инициатива можеше да се появи хиляди пъти в ума ми, в най-ясната, най-ярко дефинирана форма, без да подозирам нищо повече от това, че по отношение на мен самия, т.е. в действителност, това заминаване би било едно безпрецедентно, ужасяващо, непознато нещо, едно съвсем ново нещастие. Аз бих могъл да продължа да мисля за това заминаване (ако го бях предвидил) непрестанно, без всички тези мисли, от край до край, да имат каквато и да е връзка, не само като интензивност, но и като родство, с невъобразимия ад, настанал след открехнатата от Франсоаз завеса при думите: