QUOTE : Много по-късно той се събуди в просъница и реши, че чува морето, което от тази стая не беше невъзможно, но после осъзна, че тя безшумно хлипа. Протегна ръка и тя несръчно притисна лице във врата му - не за утеха, а с някакъв сляп натиск, за да забрави.<br /> - Какво има, мила?<br /> - Как можем да го понесем?<br /> - Кое?<br /> - Това. Това кратко преброено време. Как можем да го проспим?<br /> - Можем да мълчим заедно и да се преструваме - понеже сме още в началото, - че разполагаме с цялото време на света.<br /> - Което ще намалява всеки ден. И накрая ще свърши.<br /> - Нима заради това би предпочела изобщо да го няма?<br /> - Не. Именно към този момент вървя от самото начало. От мига, от който имам чувство за време. Когато си отида, това ще е средата, точката, към която всичко е водело преди и от която всичко ще продължи. Ала сега, любими, сега сме тук и тези други времена се случват другаде.<br /> - Много поетичен, но неутешителен възглед.<br /> - И двамата знаем, че добрата поезия е неутешителна.